— А кога?
— Ще видим. Остави си телефонния номер. Искаш ли пари?
— Не за това дойдох с теб.
— Не те питам защо си дошла. Все ми е едно. Имаш ли нужда от пари?
— Не.
— Добре. Иди да ми донесеш едно уиски. Ще видиш нещо като барче в салона.
— Видях го снощи. Мога ли да отида така както съм?
Той вдигна рамене. Пет минути по-късно навлече панталона си и беше готов. Наля малко вода в уискито и го изпи на един дъх като лекарство. Сети се, че колата му не беше долу пред вратата. По-късно трябваше да отиде да я прибере от улица Нотр-Дам-дьо-Лорет.
— Извинявай, зайчето ми. Но работата е сериозна.
— Чух. Кой беше?
— Адвокатът.
— Адвокатът на жена ти ли?
Ален влезе в салона.
— И тъй, наемате ли ме за цял ден?
— Съгласно. Ще намерите един ключ върху кухненската маса. Той ще бъде за вас. Събуждане — утре в осем часа с кафе и кифли.
Слезе по стълбите, като прескачаше по три-четири стъпала наведнъж, излезе на улицата и спря едно такси на съседния ъгъл.
— Булевард Сен-Жермен. Струва ми се, че беше номер 116…
Не се излъга. Спомни си, че апартаментът на Рабю се намираше на третия етаж и взе асансьора. Позвъни. Отвори му една секретарка с очила, която изглежда го позна.
— Заповядайте. Ще трябва да почакате малко. Господин Рабю тъкмо говори по телефона.
Вдясно имаше двукрила врата, вляво започваше коридор, с наредени от двете му страни стаи. Чуваше се тракането на пишещи машини. При Рабю стажуваха няколко млади адвокати, които един по един минаха по коридора, за да видят Ален.
Най-сетне вратата се отвори.
— Влезте, приятелю. Преди малко прекарах цял час с жена ви.
— Реши ли се да проговори?
— Не в онзи смисъл, в който се надяваме. По този въпрос тя си остава няма. Впрочем и по някои други въпроси. Но не ме изгони, нещо, което все пак представлява напредък. Знаете ли, че е много интелигентна жена?
— Често са ми казвали това.
Не добави, че не това бе качеството, което той най-много ценеше у жената.
— Притежава рядко силен характер. Днес е вторият й ден в затвора. Поставили са я сама в малка килия. Предложили й да бъде в една килия с друга затворничка. Отказала. Може би ще промени решението си?
— В затворническо облекло ли е?
— Обвиняемите носят собствените си дрехи. Не е задължена да работи. Не може да става и въпрос да получим съгласието й да я видите. По това тя е напълно категорична. Не говори възбудено, не се разпалва. Когато заяви нещо, чувствуваш, че ще бъде безполезно да я разпитваш отново върху същото.
„Кажете му, че не ще се видим повече с него, освен на самото дело, защото тогава е наложително, но все пак ще бъдем далеч един от друг“. Това са собствените й думи. Когато й споменах колко много сте разстроен, тя ми отговори спокойно: „Никога не е имал нужда от мен. Той има нужда от хора, каквито и да са. Няма значение кой стои до него.“
Тези думи толкова силно засегнаха Ален, че той просто не можа да чуе края на изречението.
— Той има нужда от хора.
Това беше вярно. Винаги беше чувствувал нужда да бъде заобиколен от онези, които наричаше свои приятели или сътрудници. Когато оставаше сам, започваше да изпитва тревога, някаква неясна болезнена тревога. Не се чувствуваше в безопасност и затова, макар че беше пиян, беше довел онова момиче снощи. А какво щеше да прави тази вечер? Ами утре?
Виждаше се сам, сред някогашното ателие, пред нощния Париж.
— Баща й ще я види днес следобед. Тя веднага се съгласи да се срещне с него. „Бедният татко! И пак на него ще му бъде най-тежко“. Когато й казах, че майка й е болна, нито се развълнува, нито дори прояви някакъв интерес. Исках да поговорим за защитата й. Не можем да оставим да я осъдят на двайсет години, ако не и на доживотен затвор, но трябва да намерим някакъв мотив, който да разчувствува съдиите. Не виждам друго, освен драма, предизвикана от ревност. Вие не попадате вътре.
— Защо?
— Вие сам ми казахте това. Почти цяла година вече не сте се срещали със сестра й. Трудно ще ми бъде да си послужа с такава закъсняла ревност. Не мислете, че полицията стои бездейна. До довечера — а може би това е вече сторено — ще обследва случая с мебелираната стая, в която сте се срещали. Трябва на всяка цена да се открие кой е другият.
Рабю хвърли бърз поглед към Ален, който беше пребледнял.
— Наложително ли е?
— Струва ми се, че вече ви казах това. Не твърдя, че ще ви бъде много приятно, но все пак фактът си е факт, или всички ние нищо не разбираме. Не сте ли забелязали през последните месеци нещо по-особено в държането на жена ви?
Както беше пребледнял, Ален изведнъж почувствува, че става ален, защото неочаквано беше открил нещо. Не беше помислил за това досега. Като че ли трябваше Рабю да зададе бруталния си въпрос, за да се пробудят спомените му, и дори това, което беше станало тази сутрин в леглото с Беси.
Години наред Шатон се беше показвала винаги разположена сексуално. Често се забавляваха с една малка игра, тяхна интимна тайна. Шатон четеше, гледаше телевизия или пишеше някаква статия. И неочаквано той прошепваше:
— Погледни ме, Шатон.
Първоначално тя се извръщаше към него, без да помисли каквото и да е, после изведнъж избухваше в смях.
— Виж го ти! Добре! Излишно е да продължавам. Какво правиш, че успяваш да ми повлияеш?
А ето че от началото на лятото беше отвърнала на няколко пъти с досада:
— Не днес, моля ти се! Не знам какво ми е. Чувствувам се уморена.
— Не ти подхожда.
— Може би остарявам?
Рабю го наблюдаваше.
— И тъй?
— Може би.
— Неприятно или не, но всичко това трябва да се изложи пред публиката в съда. Вие искате да бъде оправдана, нали?
— Естествено.
— Дори ако не се върне вече при вас?
— Ако се съди по това, което ви е казала, в никакъв случай не мисли да живее повече с мен.
— Все още ли я обичате?
— Предполагам.
— Полицията си знае работата. Навярно ще открие нашия човек. Според мен вие имате по-голяма възможност да постигнете това, защото съществуват изгледи да се окаже някой от вашите близки хора.
Рабю чувствуваше, че събеседникът му не е съвесем добре.
— Какво ви става?
— Не ми обръщайте внимание. Снощи бях принуден да вечерям у баджанака си, а след това се напих до смърт. Слушам ви все пак.
