— Не е нито мъртва, нито ранена.
Учтив, плах, полицаят се отправи към вратата и Ален го последва, твърде объркан, за да може да мисли.
Без да се уговорят, те не повикаха тържествения и бавен асансьор, а заслизаха по постланото с дебела плюшена пътека стълбище. Прозорецът при всяка площадка беше украсен с разноцветни стъкла по модата от 1900 година.
— Предполагам, че жена ви има своя лична кола?
— Да. Една съвсем малка кола като тази, с която и аз се движа из Париж — тя е пред вратата. По-скоро една мини-кола.
На прага и двамата се поколебаха.
— С какво дойдохте дотук?
— С метрото.
— Имате ли нещо против да отидем дотам с моята кола?
Беше запазил доста от ироничния си тон. Приятно му беше да бъде ироничен, и то с твърде язвителна ирония понякога. И всъщност не беше ли това най-разумното поведение спрямо глупостта на хората и живота?
— Извинявайте. Няма достатъчно място за краката ви.
Подкара бързо, по навик. Миниатюрната му английска кола беше бърза и при една пресечка той премина при червена светлина.
— Моля да ме извините…
— Няма нищо. Не се занимавам с регулирането на движението.
— Да вляза ли в двора?
— Ако обичате.
Инспекторът се подаде през прозорчето на колата и каза нещо на поста.
— Жена ми тук ли е?
— Възможно е.
За какво повече да пита този човек, който нищо не му казваше. След малко щеше да се озове пред някой комисар, навярно комисар, когото познаваше, защото се беше срещал с почти всички.
Сам тръгна нагоре по голямото стълбище и спря на първия етаж.
— Тук ли?
Дългият, зле осветен коридор беше пуст, а вратите от двете му страни — затворени. Само старият полицай с тежка металическа плочка на гърдите, окачена на врата му със сребърна верижка, беше тук, застанал пред маса, покрита със зелено сукно като билярд.
— Ако обичате, влезте за миг в чакалнята.
Едната стена на чакалнята беше цялата остъклена като салона му, който той бе превърнал в художническо ателие; вътре имаше само една стара жена, облечена в черно, която го изгледа с малките си тъмни и остри очички.
— Извинете ме…
Инспекторът тръгна по коридора, почука на една врата и влезе. И не се появи повече от стаята, в която беше потънал. Никой не идваше. Старата жена не се помръдваше. И дори въздухът около тях беше неподвижен, сивкав, като мъгла.
Ален погледна отново ръчния си часовник. Осем и двадесет. Нямаше и час, откакто беше излязъл от бюрото си на улица Маринян, след като бе подхвърлил на Малески:
— До скоро виждане…
Щяха да вечерят заедно с още дванадесетина приятели и приятелки в един нов ресторант на авеню Сюфрен.
Тук дъждът, бурята не съществуваха. Човек сякаш висеше в пространството и времето. Когато и да било досега Ален трябваше само да впише името си на един фиш и няколко минути след това старият полицай щеше да го въведе в кабинета на директора на Съдебната полиция, който щеше да го посрещне с протегната ръка.
Отдавна вече не висеше по чакалните. Подобно нещо му се беше случвало само в началото, когато започваше кариерата си.
Хвърли поглед към старата жена, чиято неподвижност му направи впечатление, понечи да я запита от колко време стои тук. Може би от часове?
Стана нетърпелив, обхвана го притеснение. Изправи се, запали цигара, закрачи напред-назад под укорителния поглед на старата жена.
Тогава отвори стъклената врата, премина през коридора и застана пред човека със сребърната верижка.
— Кой комисар иска да ме види?
— Не знам, господине.
— Не са останали чак толкова много по това време в бюрата си.
— Двама-трима само. Тези господа често остават до много късно. Как се казвате вие?
В Париж имаше стотици места, където нямаше нужда да казва името си, защото го познаваха.
— Ален Поато.
— Женен сте, нали?
— Да, женен съм.
— Жена ви не е ли една дребна брюнетка, облечена в шлифер, подплатен с кожа?
— Точно така.
— В такъв случай вас ви вика помощник комисарят Руман.
— Нов ли е?
— О, не! При нас е повече от двайсет години, само че отскоро се прехвърли в Криминалната.
— В неговото бюро ли се намира жена ми?
— Не знам, господине.
— В колко часа дойде тя тук?
— Не мога да ви кажа.
— Видяхте ли я?
— Струва ми се, че я видях.
— Сама ли дойде тук?
— Моля да ме извините, но вече твърде много казах.
Той закрачи отново, колкото и унизен, толкова и разтревожен. Караха го да чака. Отнасяха се с него като с някакъв обикновен посетител. За какво ли е могла да дойде Шатон тук в Ке де з’Орфевр? Каква е пък тази история с пистолета?
Защо неговият пистолет не беше в чекмеджетр му? Това беше едно нищо и никакво оръжие, което би предизвикало смях у нехранимайковците, един малък 6.35, изработен в Ерстал.
Не беше го купил. Един от неговите сътрудници, Боб Демари, му го беше дал.
— Сега, след като синът ми проходи, предпочитам такава играчка като това нещо да не се търкаля из къщи.
Оттогава бяха минали най-малко четири-пет години. На Демари му се родиха още две деца. Какво ли пък Шатон?…
— Господин Поато!
Беше неговият инспектор, на другия край на коридора. Правеше му знак да отиде при него. Ален забърза с широки крачки.
— Влезте, ако обичате…
В бюрото на помощник-комисаря нямаше никого освен самия помощник-комисар, около четиридесетгодишен човек с уморен вид, който му подаде ръка, преди да седне.
— Свалете пардесюто си. Седнете, господин Поато. Инспекторът не го беше последвал.
— Казаха ми, че вашият пистолет е изчезнал.
— Не го намерих на обичайното му място.
— Да не би да е този?
