Влезе в асансьора. Коридорите и повечето от стаите бяха пусти. Вратата на неговия кабинет беше широко отворена — той завари там Борис, който го чакаше.
— Отидоха ли си?
— Преди около десетина минути.
— Намериха ли нещо?
— Нищо не ми казаха. Не си ли гладен?
Ален изкриви устни.
— Мутрата ти е като на изваден от гроба мъртвец.
— Чисто и просто главата ме цепи. Ще се опитам да хапна един залък с теб и през това време ти ще ми разправяш.
Очакваше да завари писалището си в безпорядък. Но нямаше нищо подобно.
— Секретарката ти постави отново всичко в ред.
— Как се държа?
— Комисарят ли? Учтиво. Върху писалището ти имаше цял куп снимки, онези, които отхвърлих, защото бяха твърде дръзки. Цели десет минути ги разглеждаше. Й той също е една малка свиня!
ГЛАВА ШЕСТА
Към площад Сен-т’Огюстен откриха един ресторант, където не ги познаваха, едно лъже-бистро с покривки и завеси на червени карета и цяла сюрия гравюри, на-качени за украса. Собственикът, облечен като главен готвач, с високо бяло боне на главата, обикаляше от маса на маса и налагаше своето меню.
Намериха им едно местенце, макар че имаше много народ. Всички тези хора, които ядяха и говореха, бяха съвсем чужди на Ален. Не знаеше нищо за тях. Те си имаха свой собствен живот, свои грижи, своя вселена, в която гравитираха с най-сериозен вид, сякаш това имаше някакво значение.
Защо имаше нужда от това? Никога не би му хрумнала мисълта да обядва в къщи насаме с Борис, например. Би могъл да устрои другояче живота си.
Шатон и той се бяха опитали по едно време да направят това.
Тя се беше зарекла да готви в къщи. Ядяха, обърната с лице към широкия остъклен отвор, отвъд който се виждаха покривите на Париж.
Понякога на Ален му се случваше да види, че устните на жена му мърдат. Съзнаваше, че тя говори, но думите й не достигаха до него, или пък нямаха никакъв смисъл. Струваше му се, че двамата се бяха откъснали от живота, че бяха попаднали в някакъв недействителен, застоял свят, откъдето, обхванати от паника, се мъчеха да се измъкнат.
Това не беше сън. Той имаше нужда да се движи, да чува шум, да вижда около себе си да сноват човешки същества, да бъде заобиколен от тях.
Заобиколен, да, това беше точната дума. Да бъде център, главното действуващо лице! Не беше ли тъй?
Все още не беше склонен да приеме, че това е така. Винаги бе живял заобиколен от приятелите си и продължаваше до късно през нощта тези събирания, може би от страх да не остане сам.
Приятели ли? Или по-скоро една малка дворцова свита, която си бе създал, за да се чувствува в сигурност?
Поднасяха им колбаси с една количка и той се стараеше да яде, като добре подкрепяше залъците си със светлочервено вино.
— Какво те пита теб?
— Почти същото, каквото и другите. Първо, дали жена ти е идвала често да те вижда или да те търси в редакцията. Отговорих отрицателно, казах, че тя ти се обаждаше по телефона, и че се срещахме с нея долу или в ресторанта. После — дали съм познавал балдъзата ти. Казах истината. Никога не съм я виждал.
— Дойде веднъж тук, преди три години. Искаше да види мястото, където прекарвам по-голямата част от времето си.
— Имал съм почивен ден. Попита ме също така дали имаш бележник с телефонни номера на твои познати. Имаш ли такъв?
— Не.
— Това му казах и аз. Постави ми още един въпрос, последен. Извинявай, че ще го повторя. Дали съм знаел, че жена ти си е имала любовник. Дали, според мен, някой измежду сътрудниците ти не е изпълнявал тази роля. А ти мислиш ли, че е имало някой?
Ален отвърна унило:
— Всеки би могъл да бъде.
— След това комисарят повика телефонистките. Първа се яви Мод. Ти я знаеш как изглежда. Остави ме да присъствувам на всички разпити, може би нарочно, за да ти разправя после. Разговорът с Мод протече горе-долу така:
— От колко време работите при Поато?
— Идния месец ще станат четири години.
— Омъжена ли сте?
— Неомъжена, без деца, и не живея с някой любовник, а с една стара леля, която е глупава като не знам какво.
— Вие сте една от любовниците на господин Поато, нали?
— Искате да знаете дали спя понякога с Ален, така ли? Да. От време на време.
— Къде?
— Тук.
— Кога?
— Когато той пожелае това. Помолва ме да остана след работното време. Изчаквам останалите да си отидат и тогава се качвам при него.
— И това ви се струва естествено?
— Е, положително не е нещо свръхестествено.
— Никога ли не са ви изненадвали?
— Никога.
— А какво щеше да стане, ако се случеше да дойде жена му?
— Предполагам, че бихме продължили.
— Познавате ли Адриен Бланше?
— Познавам гласа й.
— Често ли се обаждаше по телефона?
— Приблизително два-три пъти седмично. Свързвах я с шефа. Разговорите им бяха доста кратки.
— Кога го е потърсила за последен път по телефона?
— Миналата година, преди коледните празници.
— Знаехте ли, че Ален Поато има връзка с балдъзата си?
— Да. Аз именно се обаждах на улица Лоншан.
— Той ли ви нареждаше да се обадите?
— Да. За да ангажирам квартирата и да поръчам да сложат в хладилника бутилка шампанско. Навярно тя е обичала шампанско. Той — не.
— Случвало ли се е такова нещо от миналия декември насам?
— Нито веднъж.
— Не се ли е опитвала да се свърже с него?
— Никога.
Борис ядеше с апетит и същевременно говореше, Докато Ален гледаше с отвращение колбасите, с които бяха пълни чиниите.
— Другите две телефонистки потвърдиха показанията й във връзка с балдъзата ти. След това дойде ред и на Колет.
Секретарката му. Тя единствена проявяваше малко ревност.
