— Когато комисарят я попита дали спи с теб, на лицето й се появи тик и тя започна да говори за тайната на личния живот. Но накрая призна.
Тя беше на тридесет и пет години и го коткаше като бебе. Мечтата й навярно беше да го глези но цял ден.
— Машинописките, чиновничките от счетоводството също минаха през разпит, после и мъжете. Женен ли сте? Глава на семейство ли сте? Бихте ли ми дали адреса си? Често ли вечеряхте с шефа си и жена му? Правех им знаци да казват истината. Питаше и тях дали познават балдъзата ти. А после искаше да знае дали им се е случвало да имат лична среща с Шатон. С някои, с Диакр например, или с Манок, работата вървеше бързо.
Диакр беше грозен като маймуна, а Манок беше на шейсет и осем години.
— Бур мина последен. Току-що беше пристигнал в редакцията и беше направил главата горе-долу като теб.
— Снощи прекарахме известно време заедно. С Боб Дьомари. И тримата бяхме фирнали.
— Това е всичко. Имам впечатлението, че комисарят съвсем не е глупав и че знае какво прави.
Още преди да им сервират антрекота5, който бяха поръчали, Ален запали цигара. Не се чувствуваше добре, нито душевно, нито физически. Небето беше синкавозелено. Той също.
— Днес сме петък, нали?
— Да.
— Изложили са покойницата за поклонение в жилището й на улица Юниверсите. Питам се дали и аз трябва да отида.
— Ти по-добре от мен знаеш тези работи. Не забравяй, че именно жена ти…
Борис не довърши думите си. Разбира се, именно жена му беше убила тази, която лежеше в ковчега.
Той се върна в редакцията. Ако не трябваше да закара Борис, може би щеше да се прибере в къщи и да си легне.
— Секретарката на господин Рабю помоли да й се обадите веднага, щом се върнете.
— Свържете ме с нея.
След малко Колет му подаде слушалката.
— Господин Поато ли е? Тук е секретарката на господин Рабю.
— Знам.
— Господин Рабю моли да го извините, задето е забравил да ви каже нещо при разговора ви тази сутрин. Жена ви му е предала един списък на някои неща, които би желала да й занесете колкото е възможно по-скоро. Искате ли да ви го изпратя?
— Дълъг ли е?
— Не много.
— Продиктувайте ми го.
Той притегли към себе си един бележник и записа в колона исканите вещи.
— Най-напред една сива рокля от жерсе, която се намира в лявото крило на гардероба, освен ако не е дадена за почистване. Изглежда, че вие знаете какво е положението с нея. Черната вълнена пола, последната, с три големи копчета. Четири-пет бели комбинезона, най-простите. Там се чакало цяла седмица за бельото от пералнята.
Струваше му се, че вижда Шатон, че я чува. Същата комедия се повтаряше всеки път, когато отсядаха в някой хотел.
— Двата бели найлонови комбинезона, онези, дето са без дантела. Десетина чифта чорапи, от купените напоследък, дето се намират в една опаковка от червена коприна.
А сега тя се намираше в затвора, обвинена в убийство. Навярно щеше да бъде осъдена на доживотен затвор, а се грижеше за чорапите си.
— Не диктувам ли твърде бързо? Черните лачени пантофи и банските сандали. Хавлия. Чифт черни обувки с дебел ток. Шише, не много голямо, от обичайния й парфюм. Вие сте знаели.
Дори и парфюм! Не се разстройваше лесно тя! Здраво се държеше, и с двата крака беше стъпила в живота!
— Някакво сънотворно средство и таблетките й против киселини. А, забравих. Тя добави: гребен и четка.
— Тя лично ли написа този списък?
— Да. Дала го е на господин Рабю, като го е помолила да ви го предаде колкото е възможно по-скоро. Добавила е и някаква дума, която не мога да прочета ясно. Написана е с молив върху лоша хартия. So… Да, след това две r. Sorry…
Случваше се понякога двамата да си говорят на английски: Sorry! Извинявай. Съжалявам.
Погледна Колет, която го наблюдаваше, благодари, постави слушалката.
— Много ли сте разстроена от разпита? — И тъй като Колет изблещи очи от учудване, той добави: — Извинявай. Ето че ти заговорих на „ви“. Много ли ти беше неудобно да признаеш, че понякога спим заедно?
— Това не засяга никого.
— Така се смята. Всеки мисли, че личният му живот му принадлежи. После се случва нещо и всичко се изтърсва пред публиката. — И добави с ирония: — Аз тъкмо го изтърсвам!
— Страдаш ли?
— Не.
— Това не е ли само фасада?
— Кълна ти се, че тези женски биха могли да спят, ако щат с целия свят, без това да ме засегне.
Горката Колет! Беше си останала сантиментална. Би могла да бъде една от читателките на „ТИ“. Навярно беше една от малкото хора от персонала, която гледаше сериозно на списанието.
Сигурно предпочиташе да го види съсипан. И тогава той би склонил глава на рамото й, а тя би го утешила.
— Тръгвам. Трябва да занеса нещата й.
Отиде при колата си на двора, подкара я, и пое по този толкова добре познат нему път. Въздухът беше станал по-свеж. Минувачите вървяха малко по-бодро от предния ден и се спираха пред витрините.
Изкачи се с асансьора, отключи вратата и първоначално се изненада, когато се озова лице с лице е новата домашна прислужница. Значи беше решила да работи цял ден. Шкафовете и чекмеджетата в коридора бяха отворени.
— Какво правите, зайчето ми?
Говореше й още на „ви“. Сам се изненада от това. Но то няма да трае дълго.
— Ако искате да ви бъда полезна, трябва да зная къде се намира всяко нещо. Възползувам се от това, за да изчеткам някои от дрехите, които имат нужда да бъдат поизчистени.
— В такъв случай вие ще ми помогнете.
Извади от джоба си списъка и отиде да вземе един по-голям куфар.
— Сивата жарсена рокля.
— Тя има нужда да бъде дадена на химическо чистене.
— Жена ми сама не е могла да си спомни дали я е дала или не на почистване. Както и да е! Подайте ми я.
После дойде ред на комбинезоните, на кюлотите, на чорапите, на обувките и всичко останало.
— Оставете на мен тази работа. Вие нахвърляте всичко без ред.
Той я погледна изненадано. Тя беше не само хубаво момиче, младо и апетитно, но изглежда си разбираше от занаята.
— В затвора ли ще ги занесете?
— Да.
— И парфюма ли?
— Изглежда. Докато са обвиняеми, те се ползуват със специален режим. Не знам какво представлява точно.
