— Видяхте ли я?
— Тя не иска да ме види. Всъщност, какво стана с онази личност, която беше тази сутрин в леглото ми?…
Очакваше да чуе, че Беси е все още тук.
— Стана малко след като си излязохте, поиска ми кафе и дойде в кухнята, за да го приготвим заедно.
— Съвсем гола ли?
— Облече вашия халат, който се търкаляше на пода. Побъбрихме си малко. Напълних й ваната, за да се изкъпе.
— Нищо ли не каза?
— Разправи ми как сте се срещнали и какво е станало снощи. Изненада се, като разбра, че това е първият ми ден при вас и добави, че навярно скоро ще имате нужда от мен.
— За какво?
Тя отвърна спокойно:
— За всичко.
— Сипи ми тогава едно уиски, но не много силно.
— Отсега ли?
Той вдигна рамене.
— Ще свикнеш с това.
— Често ли сте в такова състояние, в каквото сте били снощи?
— Почти никога. Пия, но рядко се напивам. За втори или трети път през живота ми се случва да ме боли глава от пиене както тази сутрин. Хайде, побързай.
Готово. Заговори й на „ти“. Още едно зайче. Чувствуваше нужда да включва хората в своя кръг, а този кръг се намираше малко, не, дори много под самия него.
Така ли беше? Никога не се бе замислил за това. Смяташе, че приятелите му са група хора, които имат еднакви вкусове и на които можеш да разчиташ.
Това не беше вярно. Много неща, в които беше вярвал, също бяха фалшиви. Един ден щеше да ги подреди в списък, както Шатон беше направила за дрехите си, за бельото, за обувките и за всичко останало.
Да видим дали баджанакът му, въпреки устроеното тържествено поклонение, беше отишъл на улица Врийер! Малко вероятно беше. Навярно е застанал на вратата на потъналия в черен креп салон, недалеч от ковчега с големите свещи, чиито пламък потрепва.
— Ало! Албер? Мога ли да говоря с баджанака си, моля? Да. Знам. Искам да му кажа само няколко думи.
Непрекъсната върволица от хора — както трябваше и да се очаква. Цял куп чиновници, депутати, може би министри. Семейство Бланше заемаше високо място в йерархията. Не би могло да се предвиди докъде щяха да стигнат.
Защо се подсмиваше? Не им завиждаше. Не би приел в никакъв случай да стане като тях. Не можеше да ги понася. Освен това ги презираше за всички онези унизителни отстъпки, които те правеха заради кариерата си. Те смърдяха — както той често обичаше да казва.
— Аз съм — Ален. Извинявай, че те безпокоя.
— За мен днес е един много тежък, много мъчителен ден и…
— Именно, Тъкмо за това исках да ти кажа. Навярно наоколо се навъртат журналисти и фоторепортери.
— Полицията се старае да ги държи на разстояние.
— Мисля, че ще бъде по-добре аз да не се явявам, нали?
— Така мисля и аз.
— А пък утре…
— Не бива в никакъв случай да присъствуваш на погребението.
— Тъкмо това щях да ти кажа. Аз съм мъж на убийцата, нали? Освен това…
Какво го прихващаше?
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — прекъсна го рязко Бланше.
— Това е. Съкрушен съм. Държа само отново да ти кажа, че нямам никаква вина за това. Сега и полицията мисли вече така.
— Какво си им разправил пак?
— Нищо. Комисарят е разпитал моя персонал. Отишли са на улица Лоншан.
— Настояваш да уточниш нещата ли?
— Моите съболезнования, Ролан. Кажи на нашия тъст, че съжалявам, задето няма да мога да го видя. Той е много почтен човек. Ако има нужда от мен за каквото и да било, знае къде да ме потърси.
Бланше затвори телефона, без да каже нищо.
— Това мъжът й ли беше?
— Да, моят баджанак.
Тя го гледаше с почти иронично изражение.
— Какво те кара да се усмихваш така?
— Нищо. Искате ли да взема такси и да отнеса куфара?
Ален се поколеба.
— Не. По-добре е да отида аз.
Все пак щеше да бъде някакъв контакт с нея. Навярно не се касаеше за любов, не за това, което хората наричат любов. Шатон беше ситнила до него с години. Просто беше до него.
Как точно беше казала на Рабю? Че няма да го види повече, освен в съда, и то отдалеч.
Ами ако бъде оправдана? Рабю се ползуваше с репутацията, че съумява да оправдае деветдесет на сто от клиентите си.
Представяше си председателя на съда, членовете на състава, заместник-главния прокурор, съдебните заседатели, които влизат в индийска нишка с важен вид, техния председателствуващ, който чете: „… по първия въпрос: не… По втория въпрос: не…“
Ропот в залага, може би и протестни възгласи, свиркания, журналистите, които се измъкват тичешком и се отправят към телефонните кабини.
И какво ще стане тогава? Какво щеше да направи тя, в тъмна рокля или по костюм, застанала между двамата униформени полицаи?
Рабю ще се извърне към него и ще му стисне ръка. Дали тя ще потърси с очи Ален из залата? Дали той щеше само да стои и да я гледа?
Дали щеше да отправи усмивка към някой друг?
„Кажете му, че няма да се видим повече, освен…“
Къде щеше да отиде тя? Нямаше да се върне тук, където бяха повечето от нейните неща. Щеше ли да си ги поиска чрез някого? Дали нямаше да му изпрати пак някой списък, както тази сутрин?
— За какво мислите?
— За нищо, зайчето ми. Той я плесна отзад.
— Имаш стегнато задниче.
— Предпочитате отпуснато ли?
Понечи да… Не, не сега. Трябваше да отиде на улица Рокет.
— До виждане.
— Ще се върнете ли следобед?
— Сигурно не.
— До виждане до утре тогава.
— Да, до утре.
Лицето му помръкна. Това означаваше, че щеше да се прибере в празния салон, съвсем сам, щеше да си налее чаша уиски, загледан в светлините на Париж и накрая щеше да влезе в спалнята и да се съблече.
Погледна я, кимна с глава и отново каза:
