— До утре, зайчето ми.
Беше предал куфара на една равнодушна матрона и сега караше колата си през някакъв квартал, който не му беше много познат. Преди малко беше минал покрай гробищата „Пер Лашез“, където по дърветата все още тук-там висяха пожълтелите листа, и се беше запитал дали утре Адриен ще бъде погребана именно тук.
Навярно Бланше притежаваха някъде семейна гробница — сигурно някакъв голям паметник от разноцветен мрамор. Ален не я беше наричал Адриен, а Бебе. Не беше ли и тя част от неговия цирк?
След няколко минути Шатон щеше да отвори куфара, щеше да подреди дрехите си, бельото си със сериозно лице и свъсени вежди.
Тя се устройваше. Сега тя имаше свой личен живот. Не можеше да си представи ясно килията й. В действителност, той съвсем не знаеше как протича животът в затвора и това го дразнеше.
Дали баща й беше отишъл при нея? Дали са си говорили през решетки, като в някои филми?
Озова се на площад Бастилия и се отправи към моста Анри IV, за да поеме покрай Сена.
Петък. Едва миналия петък, както всеки петък, жена му и той седяха в „Ягуара“ и летяха по западната аутострада. Мини-колите бяха само за Париж. За шосетата те вземаха „Ягуара“ с чергило.
Дали тя също мислеше за тези неща? Дали не беше Сломена от мрачната действителност, която я заобикаляше и която миришеше на дезинфекционно средство?
Какъв смисъл имаше да мисли за него? Нали беше решила да не го види повече? Не беше трепнал, когато Рабю му съобщи това. Но по гърба му все пак бяха полазили студени тръпки. Тези думи означаваха толкова много!
Всъщност, тя би трябвало да се чувствува облекчена, освободена, като вдовица. Възвръщаше си своята индивидуалност. Не беше вече прикачена към някого, при когото трябваше да изтича тук или там, щом й се обадеше по телефона.
Тя можеше сега да говори. Не той вече щеше да говори, не него щяха да слушат, а нея. За адвоката, за съдията, за пазачите, за директорката на затвора тя представляваше отделна, самостоятелна личност, която си имаше собствено значение.
След като се отбиваха от аутострадата, оставаше им да пресекат само една малка гора и излизаха на ливадите, сред които се виждаше Нонет. Миналата Коледа бяха купили една коза за Патрик.
Патрик прекарваше повечето време с градинаря Фердинан, един голям добряк, отколкото с госпожица Жак, бавачката. Това беше фамилното й име. Патрик я наричаше Мами, нещо, което първоначално беше засегнало Шатон. Тя беше „мама“. Но Мами, в очите на детето, имаше по-голямо значение.
— Татко, защо не живеем всички заедно тук?
Да, защо? Напразно мислеше за това. Не само че нямаше полза, но беше дори опасно. Утре щеше да отиде в Нонет.
— Ами мама? Къде е мама?
Какво щеше да отговори? И все пак трябваше да отиде. И без това в събота редакцията на улица Маринян беше затворена.
Не можа да вкара колата си в двора, защото един камион-цистерна, който в момента доставяше мазут, беше препречил пътя. Паркира все някак, хвърли поглед към опашките от хора пред гишетата — освен конкурсите, беше основал и клуб. Раздаваха се значки с неговата емблема.
Това не беше нищо, разбира се. Беше почнал с един етаж и няколко купени на старо писалища, но беше успял да заеме цялата сграда, която след година щеше да бъде изцяло ремонтирана. Тиражът непрекъснато се покачваше.
— Здравей Ален!
Най-старите му служители, от онази групичка, която се беше образувала около него още от самото начало, хората, които бяха вече част от „тайфата“ му, когато беше още журналист, го наричаха Ален. Останалите му викаха „шефе“.
— Здравей, зайчето ми!
Обичаше да се изкачва до етажите по стълбището, да минава през различните служби, да върви по тесните коридори, да се спуска и да се изкачва по вътрешните стълби, да изненадва сътрудниците си през време на работа.
Не правеше кисела физиономия, когато заварваше пет-шест от тях събрани в някоя стая да си разправят разни историйки и гръмогласно да се смеят. Смееше се заедно с тях. Но не и днес.
Качваше се по стълбите и се мъчеше да се отърси от хаоса от мисли, които налитаха на него, малки лукави мисли, подобни на някои сънища. Някои от тях бяха толкова смътни, че не би могъл да ги изрази, но всички взети заедно бяха много подтискащи.
Това беше нещо като преоценка на всичко. Или като да присъствуваш на собствената си аутопсия.
Завари Малески в кабинета си.
— Не, госпожице — казваше той по телефона, — не знаем абсолютно нищо. Съжалявам. Не мога нищо да ви кажа.
— Все по повод на…
— Разбира се. Сега вече се обаждат от провинцията. Тази се обаждаше от Ла-Рош-сюр-Ион. Трябва да ти съобщя нещо. Комисарят Руман се обади по телефона.
Помоли да отидеш в кабинета му, веднага щом имаш възможност.
— Отивам.
Всъщност, това не го ядоса. Не знаеше какво да прави с тялото си. Беше убеден, че притеснява всички около себе си.
Първо влезе в отсрещния бар за едно двойно. Както беше казал на Мина, нямаше намерение да прекалява. Не пиеше повече от обикновено.
Винаги беше пил така, може би от нужда да живее един тон по-високо от действителността. Приятелите му също пиеха. Освен онези, които напускаха „тайфа-та“, след като се оженваха и се появяваха само от време на време. При тях жената беше спечелила. Жената, без да проявява външно това, не печели ли винаги?
Шатон, в крайна сметка, не беше ли също спечелила?
Мина беше прекрачила прага на дома му в седем часа сутринта. В единадесет или единадесет и половина тя беше вече постигнала целта си — да идва за цял ден. Бог знае дали нямаше да я завари тази вечер да го чака. Навярно нямаше да мине много време и тя сигурно щеше да почне да остава да спи в апартамента.
— Двойно ли?
Защо въобще трябва да го пита? Не се срамуваше, че пие, че е може би това, което се нарича алкохолик. Сега това вече не беше порок, а болест. Нищо не можеше да направи, щом беше болен.
— Много ли сте зает?
Хората имат странната способност да задават съвсем безсмислени въпроси. При това барманът, който го познаваше от години, беше изпълнен с най-добри чувства към него.
— Нямам абсолютно никаква работа!
— Моля да ме извините. Мислех, че… Още едно?
— Не.
Не плати. Уреждаше сметките си в края на месеца, както повечето от сътрудниците и персонала му, които от време на време слизаха да изпият по чашка. Отначало си носеха бутилки в стаите си. Но скоро откриха, че не е същото, защото машинално започваха да пият непрекъснато, направо от бутилката.
За какво ли му беше дотрябвал на комисаря? И защо не го викаше следователят, а комисарят?
Можеше да се скрие утре зад някой ъгъл, за да види погребалното шествие… Адриен го гледаше по много особен начин… В очите й винаги светеше малко иронично пламъче, за което тя никога не му беше дала никакви обяснения…
— Какво те забавлява толкова, Бебе?
— Ти.
— Защо? Намираш ме смешен ли?
— Не.
