сънищата си, макар че беше много сънувал.
Стана, влезе в банята, изми си зъбите и се среса. После отиде в салона и Мина спря прахосмукачката.
— Вече сте станали? Аз ли ви събудих?
— Не.
— Веднага ще ви приготвя кафето.
Проследи я с поглед. Пръстите му не трепереха като вчера. Не го болеше глава. Само някакво чувство на празнота, но немного неприятно. Като че ли случилото се не го засягаше вече — сякаш се беше отървал от всякаква отговорност.
Всъщност, каква отговорност? Как е възможно един мъж да бъде отговорен за друг мъж или за някоя жена, или дори за някое дете?
Празни работи!
Този израз не беше от неговия обичаен репертоар. Беше нов. Не го намираше за лош. Повтори го два- три пъти, като гледаше все още бледото слънце.
Мина му донесе кафето и кифлите.
— Късно ли се прибрахте?
— Не, зайчето ми.
Тя погледна към стаята му:
— Никой ли няма там?
— Само ние двамата сме тук.
Той оглеждаше с безстрастни очи подробностите на фигурата й. Невъзможно беше да се отгатне какво мислеше той в момента. Струваше му се, че е отишъл отвъд допустимите, отвъд обичайните мисли.
— Искате ли вестника?
— Не.
Тя стоеше права до него и се пъчеше, за да подчертае гърдите си. Под найлоновата си рокля тя беше само по кюлотки и сутиен.
Той размишляваше, преценяваше „за“ и „против“. Мина беше започнала да се усмихва окуражително, но после известно разочарование бе помрачило нейното младо и розово лице.
Той не изяде кифлата си, допи кафето, запали цигара, поднесе й кутията си, а след това и запалена клечка кибрит.
Тя отново се усмихна. Изправи се и я изгледа от долу до горе и от горе до долу. Когато очите му срещнаха нейните, в тях имаше въпрос, който тя бързо разбра, както един барман веднага разбира, че трябва да напълни чашите.
Тя се засмя. Всякакъв друг отговор би бил излишен.
— Предпочитате ли да се съблека?
— Все ми е едно.
Тя остави цигарата си на пепелника, измъкна роклята си през главата си, след това съвсем се съблече, като вдигна последователно левия, а после десния си крак. Коремът й беше запазил все още моминската си заобленост.
— Защо ме гледате по този начин?
— Как те гледам?
— Би казал човек, че сте тъжен.
— Не.
Тя смъкна сутиена си и застана гола пред него. Той я вълнуваше, а тя не знаеше какво точно трябва да направи.
— Ела — прошепна той, като смачка цигарата си. Беше произнесъл това кротко, мило.
— Легни…
Като че ли я поставяше да спи. Не я гледаше с желание, а сякаш искаше да запечата образа на тялото й в паметта си.
— Вие… Няма ли да дойдеш при мен?
Ален махна пижамата си и се изтегна до нея, като плъзна ръка по кожата й.
Тя беше изненадана. Съвсем не си представяше нещата така. Ален се показваше много различен от човека, когото тя бе видяла предния ден.
— Отдавна ли си започнала да, се любиш?
— Бях на четиринадесет години.
— Той млад ли беше?
— Чичо ми — засмя се тя. — Смешно е, нали?
Но той не се засмя.
— Кога го направи за последен път?
— Преди три седмици.
Привлече я към себе си, за да я целуне — една продължителна и нежна целувка, която не беше предназначена непременно за нея. Не беше предназначена и за Шатон, нито за Адриен, въобще за никоя жена.
— Тъжен ли си? — попита го тя повторно.
— Отговорих ти вече, че не съм.
— Имаш тъжен вид. Би казал човек…
— Какво би казал?
Той й се усмихна.
— Не знам. Нищо. Целуни ме пак. Не са ме целували често така.
Кожата й беше много светла. Никога досега не беше виждал жена с толкова светла кожа. И толкова гладка. Той я целуваше. Ръцете му я галеха, но умът му беше далеч.
Облада я първия път бавно, с нежни движения. Обсипа я с ласки от главата до петите, с ръце и устни, а на нея това й се струваше невероятно.
Те останаха дълго време свързани и когато я поглеждаше, винаги откриваше в очите й все същия въпрос, въпрос, на който не можеше да отговори.
Когато най-сетне се изправи, той извърна глава настрани.
— Плачеш ли?
— Не.
— Навярно не плачеш често, нали? Извинявай, че ти говоря на „ти“. След малко, когато облека роклята си, ще почна отново да ти говоря на „ви“. Дразни ли те това?
— Не.
— Мога ли да се окъпя в банята?
— Разбира се.
Готвеше се да затвори вратата на банята, когато Ален също влезе. Тя се изненада малко, но все пак му позволи да я гледа. Това беше друга форма на близост, с други движения, присъщи на всички жени.
— Знаеш ли, за първи път…
Тя се поколеба, обхваната изведнъж от вълнение. Ален й се струваше едновременно много близък и много далечен.
— За първи път какво?
— Така… Толкова… толкова нежно…
Той застана неподвижно под душа и остави водата да се стича по кожата му.
— Мога ли и аз да взема един душ?
— Ако ти е приятно.
Той отиде в салона по халат и си наля чаша уиски, което изпи на малки глътки, с поглед, впит в панорамата на града. Чуваше как Мина се къпе под душа. За него това беше нещо отминало. Не мислеше вече за нея. Тя беше само част от миналото. А това именно тя беше неспособна да разбере.
Кой ли би разбрал? И самият той не би могъл! Не напълно.
— Странно нещо — каза тя, когато влезе в салона, за да се облече. — След като любят, мъжете са по- скоро тъжни. А пък аз се чувствувам толкова весела, толкова лека. Иска ми се да пея, да скачам от радост,
