да върша лудории.
— Какво наричаш лудории?
— Като онези, които вършех, когато бях малка.
Наведе се, размаха крака във въздуха и се преметна няколко пъти през глава.
— Не си ли правел и ти така, а?
— Разбира се.
Споменът за детството му нищо не оправяше. Напротив.
— Закачи го, моля ти се! — каза тя, като му подаде двата края на сутиена си.
Същото движение, което вършеше и Шатон, и другите жени. А как ли се справят жените, когато са сами?
— Благодаря.
Наля си отново малко уиски, което изпи наведнъж, запали цигара и се запъти към коридора с шкафовете. Избра сив фланелен панталон, сако от туид, меки обувки с грапави подметки. Замени ризата с пуловер с висока яка.
— Спортното облекло много ти отива.
Той не реагира на забележката й. Не реагираше вече на нищо.
— Няма ли да сложиш пардесю? Макар че има слънце, не е топло.
Той откачи едно яке от чортова кожа и се огледа. Последното нещо, което видя, беше именно Мина, и то чак когато беше вече стигнал до вратата. Тя се повдигна на пръсти, за да достигне устните му.
— Не искаш ли? Той се поколеба.
— Да, да…
Целуна я, както би целунал сестра си.
— Ще се приберете ли до вечерта?
— Може би.
Слезе бавно, стъпало по стъпало, и се спира на два пъти. Чу някакви детски гласове в апартамента на втория етаж. После понечи да бутне стъклената врата на портиерската стая, но нямаше какво, да каже на портиерката, а пощата никак не го интересуваше.
Качи се в колата си и отиде в гаража на улица Кардине.
— Добър ден, господин Ален. Ягуара ли ще вземете?
— Напълнил ли си резервоара му, моето момче?
— Всичко е наред, и маслото, и акумулаторите. Да махна ли покривалото й?
— Да.
Седна зад кормилото и се отправи към Сен-Клу, премина през тунела и излезе на западната аутострада. Сега никой не седеше до него, никой, който да му направи, забележка, че кара много бързо.
Странно беше да се помисли, че в този момент Шатон беше в затвора и си устройваше наново живота.
Караше толкова бавно, че повечето от колите го задминаваха, а хората в тях се обръщаха да го изгледат. Не бяха свикнали да виждат спортни ягуари да се тътрят по пътищата.
Нямаше защо да бърза. Часовникът му показваше единадесет и четвърт. Гледаше дърветата така, сякаш за първи път виждаше дървета. Някои бяха червеникави, други — златистожълти, а някои — все още тъмнозелени. От време на време се виждаха и черни пътища, с истински коловози. Отдавна не беше карал по такъв път.
Ливади, чифлик, около който пасяха тъмни и бели крави. Отзад, като фон, се издигаха изпарения, които навярно бележеха лъкатушния път на Сена.
Въздухът беше хладен, но на него не му беше студено. Тежкотоварни камиони го задминаваха. Навремето, в Африка, и той беше карал камион. Въобще много неща беше вършил през живота си.
Едва не забрави да завие надясно, за да мине под аутострадата и да поеме към Ле Нонет. Обикновено Шатон му напомняше това. По пътя нямаше почти никакви коли.
Когато покривът от плочи и малката квадратна кула се появиха, Ален изведнъж се сети, че не беше пушил от Париж насам. Иззад ниската стена зърна старата разкривена шапка на Фердинан. Патрик навярно беше край него, в зеленчуковата градина.
Мина през решетестата желязна врата, която стоеше отворена през целия ден и спря колата си в двора, пред скромно каменно стълбище. Облечена в синя униформа, чийто модел навярно сама бе нарисувала, госпожица Жак отвори вратата.
Тя беше висока, със спокойно лице и правилни черти. Трудно беше да се каже дали е красива. Може би имаше много хубаво тяло, което никой не забелязваше.
— Не знаех дали ще дойдете. Патрик е в зеленчуковата градина.
— Не се и съмнявам, тъй като видях шапката на Фердинан да стърчи над стената. Нищо ли не знае?
— Не. Предупредих хората, които идват тук. А това са само пощенският раздавач и доставчиците на продукти.
Гледаше бялата къща с прозорци на малки квадрати, която му беше създала толкова грижи. Просто беше осъществил една своя мечта: една къща, където човек би желал да е роден и където би могъл да идва на почивка при баба си.
Просторната кухня беше покрита с червени плочки, а в останалите помещения подът беше добре лъснат, стените на обширния селски салон бяха боядисани в бяло, като варосани, а пердетата по стаите бяха с малки цветенца.
— Изглеждате уморен.
— Поне не толкова, колкото бях вчера.
— Навярно ви е било много тежко.
— Да, доста.
— Сам ли сте били?
Той кимна утвърдително.
— Ами баджанакът ви?
— Понесе много по-леко нещата, отколкото си представях.
Ален се отправи към зеленчуковата градина, край чиито ниски стени бяха засадени овощни дървета. Виждаха се огромни, вече жълтеещи се круши, ябълки, за които Фердинан се грижеше с голяма любов и ги обираше, щом почваха да наедряват, за да ги спаси от насекомите.
Алеите бяха чисти, зеленчуковите лехи — прави като конец, без никакви плевели.
Градинарят и Патрик бяха заети с бране на фасул. Детето забеляза Ален, спусна се към него и се хвърли в прегръдките му?
— Дошъл си по-рано. Къде е мама?
То я затърси с поглед.
— Остана в Париж.
— Няма ли да дойде утре?
— Не вярвам. Има много работа.
Патрик не изглеждаше много разочарован. Фердинан беше свалил мазната си шапка и плешивото му бяло теме лъщеше на слънцето. Тъй като лицето му беше загоряло, изпечено и препечено, това теме с цвят на слонова кост изглеждаше почти неприлично.
— Добре дошли, господин Ален.
— Фердинан, мама не е дошла. Има много работа. Нали не си забравил, че ми обеща да ми направиш лък?
Зеленчуковата градина можеше да послужи за образец на някоя книжка с картинки.
— Идваш ли, Патрик? Наближава време за обяд.
— Камбаната не е била още.
Да, имаше и камбана, поставена до кухнята, и Лулу, жената на Фердинан, не пропускаше да извести чрез нея, че е време за ядене.
— Добър ден, Лулу.
Подуши миризма на заек, на лук и подправки.
— Добър ден, господин Ален.
