Тя само го изгледа внимателно, защото не смееше да му зададе въпроси пред детето.
— Мама няма да дойде — съобщи й то.
На кого приличаше Патрик? Имаше очите на майка си, тъмни, живи и същевременно замечтани. Долната част на лицето му беше на Ален.
Лулу имаше голям корем, скрит под престилката и, големи крака и малък сив и корав кок на върха на главата си.
— Обедът ще бъде готов след няколко минути. Ще хапнете ли филе от херинги? Патрик поиска да сервирам херинги.
Не чака дълго. Мина край трапезарията и влезе в салона, където в един старинен шкаф стояха бутилките и чашите.
Наля си уиски и докато го пиеше, синът му го гледаше с любопитство.
— Хубаво ли е?
— Не.
— По-хубаво ли е от лимонадата?
— Не.
— Тогава защо го пиеш?
— Защото големите го пият. Не всякога се Разбира защо големите вършат това, което вършат.
Погледът, който госпожица Жак му хвърли, всъщност беше тревожен сигнал и Ален разбра, че трябва да претегля думите си.
— Утре ще ни дойдат ли гости?
— Не, момчето ми.
— Никой ли?
— Абсолютно никой.
— Ще можем ли да си играем двамата?
— И аз няма да бъда тук.
— Кога си отиваш?
— След малко.
— Защо?
Да, защо? Как да обясни на едно петгодишно хлапе, че не би могъл да понесе повече от два-три часа атмосферата на Ле Нонет, нито това, което цялата тази обстановка означаваше за него?
Бавачката беше също изненадана. Прислужницата, която тъкмо слизаше по стълбите, запита:
— Има ли куфари за качване?
— Не, Олга.
Камбанката удари. Една оса прелетя край него. Беше забравил осите.
Този път бяха само трима в трапезарията около овалната маса с голям букет цветя и синята фаянсова ваза.
— Няма ли да вземеш херинги?
— Разбира се. Извинявай.
— Какво ти е? Изглеждаш уморен.
— Да, уморен съм. Имах много работа.
Това беше вярно. Една мръсна работа. Работа, която обикновено се върши само веднъж в живота. Беше се спуснал до дълбините на душата си. Беше раз-ровил всичко, беше го разчовъркал до кръв. Сега беше свършено. Вече не кървеше. Но не можеха да искат от него да си остане същия човек.
Мина не беше разбрала, че тази сутрин беше изживяла несъмнено един изключителен опит.
Нито Патрик, нито бавачката, нито който и да било друг би могъл да разбере повече. Той ядеше. И се усмихваше на сина си.
— Имам ли право на малко вино във водата си, мами?
— Утре. Само в неделя.
— Утре татко няма да бъде тук.
Тя погледна Ален и наля малко червено вино в чашката на детето.
Обедът изглеждаше безкраен. Прозорецът беше отворен. Чуваше се чуруликането на птичките, от време на време в стаята влизаха мухи, кръжаха за миг над масата и отново политаха към слънцето.
— В салона ли ще пиете кафето?
Казваха салона или хола. Ален влезе в салона и седна в едно от тъмните кожени кресла. Сега ягуарът беше на слънце, но на Ален не му се ставаше, за да го премести.
— Ще отида да видя дали Фердинан се е нахранил. Обещал ми е да ми направи лък.
Госпожица Жак не знаеше дали да остане или да излезе.
— Имате ли да ми дадете някакви указания?
Той се замисли продължително.
— Не. По-добре е така.
— Ще ми позволите ли да отида да видя какво прави Патрик?
Допи кафето си, запъти се към стълбата и обиколи стаите. Те бяха с нисък таван. Мебелите бяха като тези по чифлиците, тежки селски мебели, но като цяло обстановката беше весела, жизнерадостна.
Една умишлена жизнерадост. Една фалшива жизнерадост. Жизнерадост, която да смае гостите на уикенда.
Също както „ТИ“ създаваше една фалшива интимност.
Също както…
Напразно! Беше твърде късно вече. Или твърде рано. Отвори вратата на тяхната стая и я огледа без никакво вълнение.
Слезе, видя сина си, застанал до градинаря, който му правеше лък. Госпожица Жак стоеше на няколко крачки от тях.
Защо да протака нещата? Отиде при тях и се наведе да целуне Патрик.
— Ще дойдеш ли другата седмица с мама?
— Може би.
Патрик се интересуваше повече от лъка си, отколкото от баща си.
Ален се сбогува с бавачката, като се задоволи само да й махне с ръка.
— Тръгвате ли си вече, господин Ален?
— Налага се, Фердинан.
— Нямате ли нужда от нещо? Не искате ли да си занесете малко плодове в Париж?
— Не, благодаря.
Отиде да се сбогува с Лулу, която веднага се развълнува:
— Кой би могъл да си помисли такова нещо, господин Ален? — И вдигна крайчеца на престилката си към очите — Една толкова…
Толкова какво? Тръгна си, без да узнае това. Запали мотора и колата се понесе като вихър от Ле Нонет.
ГЛАВА ОСМА
А сега вече можеше, сега трябваше да пие. Всичко, каквото вършеше днес, включително и най- дребните подробности на онова, което се беше случило с Мина, беше предвидено, обмислено. Не беше ли странно, че тази роля се беше паднала на една малка фламандка, която той до вчера не познаваше и която по някакво чудо беше потропала на неговата врата?.
Може би не беше някаква важна роля, във всеки случай не по-важна от това, което Мина можеше да си представи.
Той имаше време. В Ле Нонет беше останал много по-малко, отколкото беше предвидил, защото се задушаваше. Искаше заминаването му да стане спокойно и тихо, а то се бе превърнало почти в бягство.
Караше бързо, но не по посока на Париж. Скоро стигна в Еврьо, през където често бе минавал. Затърси бар, но откриваше само малки бистра с боядисана в яркожълто или в бледолилаво фасада, в които сигурно нямаше уиски.
