Художник-фотограф! Само това! Ключът беше на вратата. Той влезе и се озова в доста просторно помещение, в което почти навсякъде имаше прожектори. Над една врата светеше червена крушка.
Един глас извика:
— Не отваряй! Идвам веднага!
Беше гласът на Бур. Кого ли чакаше? Дали комисарят го беше предизвестил, че ще дойде?
В ъгъла, една пружина с дървени крака служеше и за диван, и за легло. Покрита беше с мароканско килимче, Ален отвори една друга врата и попадна в миниатюрна баня с вана на крака. Под чешмите, с течение на времето, се бяха образували твърди жълтеникави утайки.
Затвори вратата, извърна се и видя Бур застанал зад него. Беше по жилетка, без връзка, Беше се вцепенил, пребледнял като мъртвец.
— Бур, тарикатче!
Бур се обърна към вратата, сякаш се готвеше да избяга.
— Седни. Не се бой. Нямам никакво намерение да ти причиня каквото и да е зло.
Защо вчера си бе казал, че това посещение е наложително? Не му правеше никакво удоволствие да гледа горкия Бур изплашен, жалък… Нито пък този диван, върху който Шатон и Бебе една след друга се бяха валяли. Дори като се мъчеше да си представи Бур съвсем гол, пак не можеше да предизвика в себе си някакво вълнение.
— Кълна ви се, шефе…
— Какво ми пука на мен от това, дявол да го вземе? Имах просто желание да те видя, това е всичко. Гледам те. Може би имаш право да не полагаш никакви грижи за себе си. На някои жени тъкмо това им се харесва.
Запали цигара и отиде да погледне към двора, просто задръстен от десетина ръчни колички. Това беше може би един от последните дворове в Париж, където имаше ръчни колички вместо леки коли.
— Чакаш ли някого?
— Ще дойде един модел.
Ален го гледаше втренчено. Странно е да гледаш втренчено един човек, от когото не чакаш нищо, и за когото дори не се опитваш да си съставиш мнение. Гледаш го така, както би гледал животно. Виждаш го как диша. Наблюдаваш изплашените му очи. Съзираш треперещите му устни, капчиците пот, които избиват по носа.
— Нямаш ли желание да ме фотографираш?
Това също не влизаше в програмата. Просто му беше хрумнало сега.
— Защо? Искате ли наистина?
— Наистина.
— Портрет ли?
— Защо не?
Бур стана, пристъпи неуверено, приближи се до един прожектор и го включи. След това отиде в ъгъла и докато стоеше гърбом, навярно очакваше да получи куршум или удар отзад.
Ален не се помръдваше.
— Анфас ли?
— Както искаш.
Бур нагласи обектива. Пръстите му трепереха.
— Правил ли си снимки на Шатон?
— Кълна ви се, че не.
— Каква е тази мания да се кълнеш? Казваш не и това е достатъчно. Никога ли не си имал желание да я снимаш гола върху дивана?
— Не.
— А Адриен?
— Адриен сама пожела.
— Снима ли я?
— Да.
— Пазиш ли още филма?
— Не. Тя го унищожи. Искаше просто да види какво се получава.
— В каква поза?
— В няколко пози.
Чу се щракане.
— Няма ли да повториш?
— Не, сигурен съм, че е сполучлива.
— Имаш ли уиски?
— Не. Останало ми е вино.
Ален го изгледа още веднъж, право в очите, лице в лице.
— Довиждане.
На какво се бе надявал? От какво се бе страхувал комисарят? Нищо не се бе случило. Не беше почувствувал нищо. Всъщност Бур нямаше никакво значение. Съвсем случайно беше играл и той някаква роля.
Къде беше колата му. Потърси я по улицата и най-сетне се сети, че я беше оставил на площада на Борсата.
Оттук нататък разполагаше с много време. Сега му трябваше само да намира симпатични барове. За предпочитане барове, където не го познаваха. Нямаше желание да говори.
Най-уморителното беше да намери всеки път място за паркиране на колата. Сега караше по улица Фобур-Монмартр, но не искаше да се върне на площад Клиши. Приключил беше с Клиши, както и с Ле Нонет. Мислите му се следваха логично.
Отново се озова на Мадлен. Бар с момичета, които чакаха. Но той не търсеше момиче.
— Двоен скоч!
Една след друга те му намигваха. Гледаше така, както беше гледал и Бур — сякаш бяха риби или зайци, или каквато и да е твар, която живее и трябва да диша. Смущаващо е да гледаш някого как диша.
— Още един, аверче!
Трудно беше да се намират барове, където не го познаваха. Влезе в един съвсем нов, на булевард Осман. Барманът беше по червено сако.
— Двойно!
— „Джони Уокър“?
Бавна работа. Не чувствуваше вече вкуса на алкохола.
— Започвам ли да изглеждам на пиян?
— Не, господине.
Така беше. Той установи това, като се видя в огледалото, но все пак искаше да получи потвърждение. Дъното на помещението тънеше в полумрак. Една двойка, седнала пред отрупана маса, си държеше ръцете.
Трябва да се вярва, че и такова нещо съществува. Той вдигна рамене и едва не забрави да плати. Сигурно бяха му напомнили.
— Довиждане, Боб!
— Аз се казвам Джони, господине.
— Довиждане, тарикатче!
Продължаваше, въпреки нежеланието си, да си играе на индианец.
Ако предположим, че… Не! Твърде късно беше вече да промени убеждението си. Бе имал достатъчно време, за да размисли по това. Но все пак, ако предположим, ей така, просто от любопитство, че в понеделник отиде в редакцията… Добре… Всички ще се правят, че … А пък Борис най-много…
Само той, Ален, нямаше да бъде в състояние да се преструва… Това е… С никого… Нито със себе си…
