Вярно, това беше просто случайност… Шатон не би могла да предвиди, когато е проявила нежност към Жулиен Бур, че един ден ще стреля срещу сестра си!

Но сега, тя знаеше, тя също знаеше. И му бе предала чрез Рабю, че никога повече няма да я види.

— Освен в съда.

Тя бе помислила за всичко. Жените мислят за всичко. Те имат някакъв ред в своето безредие.

Чувствуваше се глупав, глупав като материалите на „ТИ“.

— Двоен, барман!

— „Мартини“ ли, господине?

— Скоч!

Намираше се някъде зад Бурбонския дворец, недалеч от баджанака си. Дали и Бланше бе видял себе си така разголен? Не, не беше толкова глупав, баджанакът му! Навярно знаеше колко опасно е това.

А да започне отново… Но откъде?… Да започне какво?…

Ако не беше пропаднал на матурата… Търсеше си извинение. Тогава би пропаднал в нещо друго.

— Още един!

Барманът го изгледа за миг, преди да го обслужи. Това означаваше, че вече започваше да се напива. Сега нямаше да продължи много.

— Не се бойте. Държа се.

— Всички така казват, господине.

Какво им ставаше днес на всички бармани, та се държаха така тържествено?

Изпразни чашата си и тръгна към вратата с малко по-подчертано достоен вид, за да прикрие несигурното си равновесие. В колата се поизмъчи, докато запали цигарата си.

— Той има нужда от теб, Ален.

Струваше му се, че чува гласа на майка си, че вижда уморения й поглед на жена, която не е изживяла нищо приятно на този свят. Баща му също.

А каква нужда пък имаше синът му от него? Колкото от него, толкова и от майка си. За нищо не му трябваха, нито тя, нито той.

Патрик се чувствуваше много по-добре с мами, както той наричаше госпожица Жак, и със старата съпружеска двойка. Ален не си даваше сметка, че Ле Нонет беше нещо фалшиво, една пропаднала мечта.

Патрик щеше да наследи много пари. Милионите читатели и читателки, особено читателките, го бяха направили богат.

Това не беше справедливо. Баща му беше работил цял живот от сутрин до вечер, за да печели хляба си, а Ален, както се хилеше една вечер с приятелите си, беше открил цяла златна мина.

Къде се намираше? Не можеше да се ориентира. Булевардът, по който караше, беше безкраен. Искаше да се отправи към Булонския лес, а не към външния пояс.

Почна да се лута, чу как полицаят му изсвири и спря смутен, страхувайки се, че това изсвирване може да развали всичко.

— Не виждате ли, че карате в забранена посока?

Не биваше да допусне полицаят да разбере, че е пиян.

— Моля за извинение. Булонският лес, ако обичате?

— Той е точно в обратна посока. Тръгнете надясно, после завийте пак надясно и карайте право чак до Александър III.

Уф! Имаше право на още една последна чаша, не веднага, преди да навлезе в гората. Озова се в познат район и влезе в едно кафене. Чувствуваше лош вкус в устата си.

— Уиски!

— Уиски от определена марка или…

Той посочи квадратната бутилка „Джони Уокър“ на рафта.

— Голяма чаша!

Вече не се срамуваше. Това беше краят. Беше издържал докрай. Не беше ли забравил нещо? Беше вече твърде късно, за да мисли за това. Мислите му се объркваха.

Мислите! Гледаше как съседът му диша. Ето това е то мислите. Да дишаш!

— Още една, моля ви!

Този барман също го изгледа и се поколеба.

— Моля ви.

Изпи я на един дъх и хвърли една стофранкова банкнота върху мокрия тезгях. Нямаше нужда от ресто.

Беше си избрал дървото — един дебел явор точно на ъгъла. Достатъчно беше само да го улучи. Беше си набелязал ориентировъчни знаци.

Ако Шатон…

Коя Шатон? Всичко щеше да стане по същия начин и с всяка друга жена. Щеше да я нарича и нея Шатон или с някое друго галено име, както наричаше зайците, тарикатчетата и останалите.

Защото всъщност се страхуваше. И сега тя знаеше това, всички вече знаеха това.

Ето неговото дърво, само на сто метра оттук. Натисна докрай педала на газта. Ягуарът подскочи. Пейзажът бягаше; той имаше чувството, че поглъща колите, които идваха насреща му.

Винаги се бе страхувал.

Но не и сега. Не…

Той не чу трясъка, рязкото скърцащо спиране на колите, виковете, възклицанията и накрая далечния вой на сирена.

За него всичко беше вече свършило.

Епаленж

12 ноември 1967 г.

,

Информация за текста

© 1967 Жорж Сименон

© 1972 Георги Хр. Куфов, превод от френски

Georges Simenon

La Prison, 1967

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007

Публикация:

ЖОРЖ СИМЕНОН

ЗАТВОРЪТ

Georges Simenon

LA PRISON

Roman

La Presses de la Cite, Paris

Ч 840–3

Френска, второ издание

Литературна група IV

Вы читаете Затворът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×