— Жалко, че един мъж не може да се ожени за две жени…
Разбрах, че имаше предвид Адриен…
— А оттогава? Мнението й не се ли промени?
— Как искате да ви отговоря след всичко, което току-що научих? Случвало се е Адриен и аз да не се видим в продължение на два-три месеца… Тя роди две деца… На нас също ни се роди дете… Тяхната вила беше в Орлеанската гора, където беше и нашата, само че на другия й край…
— Какво се случи на Коледа?
— Това беше два дни преди Коледа… Видяхме се…
— Пак в мебелираната квартира ли?
— Да… Бяхме се привързали към нея… Тъй като всеки от нас щеше да прекара празниците поотделно, решихме да изпием бутилка шампанско заедно и да се срещнем през януари…
— Кой първи реши да скъса?
Ален се позамисли.
— Предполагам, че тя… Това се беше превърнало в навик, разбирате ли?… Аз бях все по-зает и по- зает… Тя каза нещо подобно: „Няма го вече сърцето, нали, Ален?“
— Вие също ли желаехте да прекратите тази връзка?
— Може би… Поставяте ми въпроси, които аз сам не съм си никога досега задавал.
— Трябва да разберете, че допреди два часа не знаех за съществуването нито на жена ви, нито на балдъзата ви, а вашето име ми беше познато единствено чрез списанието ви…
— Мъча се да ви отговарям…
Изражението му беше такова, сякаш се извиняваше, нещо, което не съответствуваше на характера му. Нищо от всичко това, което ставаше след като беше пристъпил прага на полицейското управление, не Отговаряше на характера му.
— Спомням си, че й предложих да се любим за последен път.
— Тя прие ли?
— Предпочете да се разделим като добри приятели…
— И оттогава?
— Нищо… Случваше се да вечеряме у тях, Шатон и аз… Срещахме я със съпруга й на театър или в ресторант…
— У жена ви не се ли забеляза някаква промяна? Търсеше в паметта си и най-нищожни признаци. После поклати глава.
— Не… не знам… Извинявайте, че повтарям толкова често тези думи, но само това мога да ви кажа…
— Заедно ли вечеряхте винаги?
— Почти винаги…
— Съвсем сами ли?
— Рядко… Имаме много приятели и сме принудени да ходим на някои коктейли, на вечери…
— А през уикенда?
— В събота прекарваме доста спокойно, но Шатон почти винаги има да пише някаква статия… Понякога и се Случва да остане в Париж един ден повече от мен… Специализирала се е в интервютата с видни личности, преминаващи пътьом през Париж… Но кажете ми най-сетне, защо е могла да убие сестра си?
Той почна да се ядосва, изненадан, че седи и се рови в съпружеския и любовния си живот пред един уморен полицай.
— Нали ние двамата с вас се мъчим да установим тъкмо това?
— Това е невъзможно…
— Да е изпитала изведнъж такава ревност към Адриен, че да…
— Много ли се обичахте с вашата съпруга?
— Казах ви вече това…
— Казахте ми за началото в Сен-Жермен-де-Пре… Но оттогава насам?
— Да, обичахме се…
Доказателство за това не беше ли и фактът, че се чувствуваше толкова смазан, та не можеше да се съвземе. Преди половин час, преди един час Шатон, навярно, е седяла на същото това кресло, на което той седеше сега, и същата тази лампа с опалов абажур е осветявала лицето й.
— Зададохте ли на нея този въпрос?
— Тя отказа да отговаря на моите въпроси…
— Не призна ли?
Почувствува някакъв проблясък на надежда.
— Призна, че е стреляла по сестра си, нищо повече.
— А не обясни ли защо?
— Не. Предложих й да повикаме адвокат — когото тя посочи.
— Какво ви отговори?
— Че това засягало вас, а що се отнася лично до нея, никак не я било еня.
Това „никак не я е еня“ не беше присъщо за Шатон. Не изглеждаше да е от нейния речник. Навярно беше употребила други думи.
— Как изглежда тя?
— Привидно спокойна. Погледна часовника си и ми каза: „В седем и половина трябваше да се видим с Ален в нашия апартамент. Той ще се безпокои.“
— Изглеждаше ли развълнувана?
— Да ви кажа правото — не. В този кабинет съм виждал много мъже и жени, извършили току-що някакво престъпление. Не си спомням да съм виждал някога такава проява на самообладание или на равнодушие.
— Защото не познавате Шатон…
— Ако съм разбрал добре, двамата не сте били често тет-а-тет. Говоря за последните години.
— Заедно, да… Тет-а-тет, не… Не забравяйте, че моята професия ме принуждава да се срещам с хора от сутрин до вечер, и често пъти чак до малките часове…
— Имате ли любовница, господин Поато?
Отново тази дума, която не означаваше нищо и му се струваше толкова демодирана!
— Ако ме питате дали спя и с други жени освен с моята, ще ви отговоря веднага — да… Не с една, а с дузини… Всеки път, когато ми се удава случай и когато това си струва труда…
— Като имам предвид характера на вашето списание, такива случаи навярно не липсват.
В гласа на комисаря се чувствуваше завист.
— Накратко казано, вие не знаете нищо. Имали сте връзка с вашата балдъза, връзка, която приключила през миналия декември и, според вас, жена ви не е узнала нищо. И все пак трябва да съумеем да разберем как стоят нещата.
Ален го погледна с любопитство, някак си засегнат. Какво се надяваше да разбере този човек, който съвсем не познаваше живота му, след като самият той, Ален, не можеше да разбере нищо.
— Всъщност, за кой вестник работи жена ви?
— За никой и за всички… Тя беше това, което се нарича „free lance“, сиреч, работеше за своя сметка… След като напишеше някоя статия или поредица от статии, тя знаеше на кой вестник или списание да ги предложи… Работеше много за английските и американските списания…
— А за вашето не работеше ли?
— Зададохте ми вече този въпрос. Не, не е от нейния жанр…
— Имате ли някакъв адвокат, господин Поато?
— Разбира се.
— Бихте ли го помолили да влезе във връзка с мен тази вечер или утре?
Комисарят се изправи, като въздъхна с облекчение.
— Ще ви помоля да минете в съседната стая. Ще повторите вашите основни показания пред един стенограф, който ще ги запише.
Както е направил и Бланше преди малко. Какво ли е могъл да разправи Бланше? Как ли е приел той,
