който заемаше висок пост в Банк дьо Франс, да се унижи да бъде разпитван от един полицай?
Комисарят отвори една врата.
— Жулиен! Господин Поато ще ви даде накратко показанията си. Запишете ги, а той ще ги подпише утре. Крайно време е да се прибирам.
Той се обърна към Ален.
— Извинете ме, че ви задържах, господин Поато. До утре.
— Кога ще видя жена си?
— Следователят ще реши това.
— Къде ще спи тази нощ тя?
— Долу в ареста.
— Не трябва ли да й изпратя някои неща — бельо, тоалетни принадлежности?…
— Щом държите. Обикновено през първата нощ… — Той не довърши думите си. — Ще трябва да оставите куфара при Ке дьо л’Орлож.
— Знам къде…
Килиите, дворовете, помещението, където един лекар преглеждаше жените… Беше писал репортаж по този повод преди десетина години…
— Ще ви телефонирам, когато имам нужда от вас.
Комисарят сложи шапката си, облече пардесюто си.
— Може би междувременно да ви хрумне нещо. Лека нощ, Жулиен.
Този кабинет беше по-малък, мебелите бяха от светло дърво, а не от махагоново като в съседния.
— Име, презиме, години, професия…
— Ален Поато, роден в Париж, площад Клиши, тридесет и две годишен, директор на списание „Ти“…
— Женен?
— Да, женен. Глава на самейство. Адрес в Париж: улица Фортюни 17-бис. Постоянно местожителство: Ле Нонет, в Сент-Илие-ла-Вил…
— Заявявате, че…
— Нищо не заявявам. Един инспектор се качи с мен в апартамента ми и ме попита дали притежавам оръжие… Отговорих утвърдително и потърсих броунинга си в чекмеджето, където обикновено го държа… Но не го намерих там… Инспекторът ме доведе тук и един комисар, чието име забравих…
— Помощник-комисарят Руман.
— Добре! Та този комисар Руман, значи, ми съобщи, че жена ми е убила сестра си… Показа ми един броунинг, който ми се стори познат, макар че няма никакви особени белези и аз никога не съм си служил с него… Попита ме дали знам причината за тази постъпка на жена ми и аз отвърнах, че не виждам никакъв повод…
Той крачеше напред-назад, както правеше това в своя кабинет, пушейки нервно цигара.
— Това ли е всичко?
— Стана въпрос и за някои други работи, но предполагам, че те не бива да се споменават в протокола…
— За какво се касае?
— За връзките ми с моята балдъза…
— Интимни ли?
— Бяха такива…
— Отдавна ли?
— Това свърши още преди година…
Жулиен се чешеше по челото с молива.
— Ще има време да го добавим утре, ако комисарят счете това за полезно.
— Свободен ли съм?
— Що се касае до мен — да; и тъй като сте вършили работата и в съседното бюро…
Отново се озова в дългия влажен коридор. Старата жена не беше вече в остъклената чакалня, а сребърната верижка и плочката сега висяха на гърдите на друг полицай. Щом слезе по стълбището, той отново се намери под дъжда, под бурните пориви на вятъра, но не ускори крачките си, за да стигне по-бързо до колата си и се вмъкна в нея целият измокрен.
ГЛАВА ВТОРА
Наведен постоянно напред, за да може да вижда въпреки всичко през стъклото на колата, той изкачи Шан-з-Елизе, без да се опитва да сложи ред в мислите си. Яд го беше на плахия полицай, на комисаря Руман, на Жулиен, равнодушния стенограф, задето го бяха унизили, по-точно, задето го бяха така объркали с въпросите си, че сега не можеше да се оправи.
Той откри едно свободно място пред някакъв бар и рязко спря, рискувайки да бъде блъснат от колата зад него, чийто водач размаха ръце и закрещя разни ругатни по негов адрес. Чувствуваше нужда от една чашка. Не познаваше този бар, а барманът пък не познаваше него.
— Един скоч1… Двоен…
Той пиеше много. Шатон също. И изобщо всичките им приятели, всичките му сътрудници. Ален имаше това преимущество, че никога не се напиваше истински и че на другия ден не страдаше от главоболие.
Немислимо беше, че жена му би могла цяла година след…
Понечи да се извърне, за да й заговори, сякаш Шатон се намираше на съседното столче, както обикновено сядаше.
Какво всъщност искаше да узнае помощник-комисарят за техните отношения? Как би могъл да му обясни това? Бяха го попитали дали все още се обичат. Какво означава тази дума?
Работите не ставаха така, както полицаят си ги представяше. Ален обикновено беше или в кабинета си на улица Маринян, или в печатницата. Шатон му се обаждаше по телефона.
— Имаш ли някакви планове за тази вечер?
Той не я питаше къде е. Тя не го питаше какво правеше в момента.
— Не още.
— Да се срещнем ли?
— Да речем в осем часа в „Клоштон“.
Това беше един бар точно срещу неговата редакция.
В Париж те си даваха среща и в още няколко други бара. Понякога тя го чакаше по цял час, без да прояви нетърпение. Той сядаше до нея.
— Двоен скоч.
Не се целуваха, не си задаваха въпроси освен:
— Къде ще вечеряме?
Вечеряха почти винаги в някое повече или по-малко Модно бистро. Ако се случеше да отидат сами, винаги Заварваха там неколцина приятели и накрая се образуваше компания от десетина души.
Тя седеше до него. Ален не й обръщаше внимание. Само съзнаваше нейното присъствие. Тя не му забраняваше да пие, нито пък късно през нощта да измисля разни идиотски забавления, като например да се застава пред някоя бързо движеща се кола, за да се изпробват рефлексите на водача. Много пъти едва не биваше убит. Приятелите му също.
— Да отидем да строшим всичко при Ортанз.
Това беше едно нощно заведение, което те често посещаваха. Ортанз наистина ги обичаше, но се и страхуваше малко от тях.
— Човек се отегчава тук при теб, мила. Кой е онзи стар глупак срещу мен?…
— Мълчи, Ален. Това е една важна личност, която…
— Връзката му не ми харесва.
Ортанз се примиряваше. Ален ставаше, отправяше се към господина насреща и любезно го поздравяваше.
— Знаете ли, че вашата връзка не ми харесва? При това никак…
