стърчаха, беше останал назад, гледайки невъзмутимо на изток. Край пирамидата също не срещнаха никого.
След като заобиколиха най-големия и най-съвършения от изкуствените хълмове и стигнаха до северната му страна, Буктур нареди на конвоя да спре.
— Това е творение на титани — каза той възхитено, гледайки към Наполеон.
— Влиза се от тази страна, нали?
Буктур се усмихна. Корсиканецът имаше добра памет. Беше посетил пирамидата за първи път преди почти година, непосредствено след победата над мамелюците в сражението, което самият той щеше да нарече Битката при пирамидите.
— Точно така, генерале. От тази страна има два входа: първоначалният се намира на нивото на петнайсетия ред каменни блокове. Другият, прокопан от халиф Ал Мамун с цел да ограби съкровищата, е малко по-ниско, на петия ред.
— Изглежда празна.
— Да. Така изглежда.
Клебер бързо намери в колосалната варовикова стена на пирамидата двата отвора, за които говореше преводачът. Изпрати преден пост, който да проучи входовете и да се увери, че там няма никой, и своевременно доложи резултатите на корсиканеца.
В шест следобед, когато слънцето се беше спуснало много ниско и дневната светлина изчезваше, Наполеон, Клебер и Буктур решиха да влязат. Бяха изчакали подобаващ период от време, в случай че се появят пратеници на „сините мъдреци“, както в Назарет, но не изглеждаше да има заинтересовани да посетят Гиза точно в този ден. Корсиканецът и верният му преводач не искаха да покажат разочарованието си и успявайки да го прикрият, подканиха гиганта да вземе няколко факли и да ги придружи до вътрешността на пирамидата. Жан-Батист се съгласи с удоволствие.
— Първоначалният вход на пирамидата представлява коридор с дължина осемдесет метра, едва метър и половина висок и малко над метър широк — обясни Буктур, преди да се покатерят, и погледна със съчувствие ръста на Клебер. Мисля, че ще е по-удобно и бързо да стигнем до вътрешните камери през отвора на Ал Мамун.
Облекчението на Жан-Батист Клебер не трая дълго. След като се покатериха по гладките като стъкло камъни, разположени в основата на пирамидата, тримата пристъпиха във вътрешността на коридор, където главата на гиганта почти докосваше тавана. Почти незабавно мъжете запалиха факлите си, при което се разлетяха орляк прилепи и едва не ги повалиха. Около тях се носеше непоносима възкисела миризма от изпражненията на бозайниците.
— Всички коридори тук вътре са наклонени под ъгъл от двайсет и шест градуса — обясни Елиас, когато стигнаха до края на прохода на Ал Мамун. — Направени са от полиран камък, така че внимавайте да не се подхлъзнете.
Корсиканецът протегна факлата си през процепа, отворил се пред тях. Проход, тъмен като вълча паст, квадратен и тесен като комин, се изкачваше безкрай, губейки се навътре в пирамидата. Почувства странен трепет, нещо средно между страх и възбуда, който го накара да приклекне и да се нагоди към ограниченото пространство на коридора.
— Имаш ли представа защо този път „сините мъдреци“ не дойдоха на срещата, Елиас? — попита той внезапно, като започна да се изкачва.
— Може би ни чакат горе, мосю.
Ехото на Буктур се понесе стремглаво нагоре по зловонния коридор. Клебер, който вървеше последен, проклинаше полугласно някогашните архитекти и лошата шега, която сякаш му бяха скроили. В това време Елиас продължаваше да говори, може би за да облекчи потискащото чувство, че са заобиколени от три милиона тежки, масивни и почернели камъни:
— Някои вярват, че пирамидата наподобява прехода, който трябва да изминат душите, запътили се към отвъдното. Казват, че фараонът бил оставян сам тук вътре, за да може да обходи в тъмното тези коридори и постепенно да привикне към онова, което го очаква след смъртта му…
— Сам ли?
— Да, генерале. Точно това очакват „сините“ и от вас.
Корсиканецът, пъхнал факлата между зъбите си, започна да се изкачва още по-бързо, без да обърне внимание на последните думи на Буктур. Почти неусетно потискащият коридор изведнъж свърши и той се намери на равна повърхност. Пламъкът на факлата се извиси и му показа, че таванът също е изчезнал. Беше станал достатъчно висок, за да му позволи да се изправи в цял ръст.
Обнадежден от находката, протегна ръка на Буктур и на гиганта, които също бяха благодарни да излязат от дупката. Когато събраха факлите си, за да огледат мястото, където се бяха озовали, французите подсвирнаха от възхищение.
Имаше защо. Срещу тях, изникнала сякаш по чудо, се издигаше почти деветметрова арка с необикновено високи колони от двете страни. Под нея, точно срещу тях, започваше друг тесен коридор, а над него още една открита рампа водеше към врата, разположена високо над тях, която едва се забелязваше на светлината на огъня.
— Най-свещената зала се намира там горе — каза Елиас.
Мястото наподобяваше вътрешността на огромен часовник. По стените му нямаше нито едно украшение, нито един йероглиф — съвсем нищо. На няколко стъпки една от друга се намираха малки ниши с неясно предназначение, вдълбани на няколко сантиметра в пода. Над тях, като изпъкналости на покрив, от единия до другия край на залата се простираха седем дълги корниза.
— Да се качим.
Наполеон беше във възторг. Бе забравил за „сините мъдреци“ и дори Буктур се съмняваше, че си спомня за какво е дошъл. Вътрешността на пирамидата го бе омагьосала.
— Какво има горе, Елиас? — попита той, когато стигна до средата на рампата.
— Царската камера, генерале.
— Царската камера?
— Да. Камерата, в която се пази саркофагът на фараона.
— Някой бил ли е погребан тук вътре?
— Не знаем със сигурност. Никога не е намирана мумия. Дори когато Ал Мамун осквернил пирамидата и проникнал в нея за първи път, не разказал за тяло или за съкровища. Мястото било такова, каквото е и сега.
— Качете се!
Гигантът се подхлъзна няколко пъти, преди да разбере как да стъпва с ботушите си върху полираната повърхност така, че да не падне. След това се изкачи до върха като котка и след като премина през още един нисък коридор, се намери в камерата, за която им говореше Буктур.
Помещението се оказа още по-импозантно от останалите. Стените му бяха по-тъмни, но зрънцата слюда и феадшпат по тях блестяха като диаманти под светлината на факлите. Представляваше зала с дължина около десет метра и широчина пет, чийто под, стени и таван бяха покрити с големи, съвършено полирани плочи. В дъното, забравен от векове, стоеше розов саркофаг — един от ъглите му беше отчупен и капакът му липсваше.
— Тук се извършва посвещаването — прошепна Елиас. Това е ключовото място за изпълнението на обреда Сед.
— Празен е — обади се корсиканецът.
— Да. Празен е.
— И защо според теб никой не ни очаква тук, Елиас?
Въпреки галабията, която беше облякъл, памучната риза на копта бе непоправимо съсипана от прахта и нечистотиите на прилепите. Елиас отговори, без да се колебае:
— Много просто, генерале. В действителност призованият сте вие. Ако пожелаете, ще получите посвещението тук, но не в наше присъствие, а в уединението, което това място гарантира.
Буктур преглътна и погледна много сериозно корсиканеца.
— Дойде моментът да ви оставим сам, генерале. Ние сме излишни за церемонията, която предстои. А и преди да ви бъде разкрито това, към което толкова силно се стремите, трябва да изпразните душата си и да
