оставите да бъде претеглена от вечния страж на това място.
Бонапарт изненадано ококори очи:
— Къде ще ме чакаш, Елиас?
— Отвън, мосю.
— И вие ли, Жан-Батист? — обърна се той към гиганта.
— И аз, генерале.
Не казаха нищо повече. Нито дума. Когато двете факли на придружителите му се изгубиха по коридора, водещ към Голямата галерия, по който бяха дошли, светлината в Царската камера намаля застрашително.
Малко след това факлата на Наполеон угасна и от нея остана да се носи във въздуха само тънка струйка дим. Обгърна го ужасяваща, невъобразимо плътна тъмнина.
В продължение на няколко секунди Наполеон Бонапарт беше сигурен, че е настъпил последният му час.
30.
Скалата Маади, южно от пирамидите, не позволяваше на хората на Балазан да отгатнат какво се случва от другата страна на Хеопсовата пирамида. Титипай обаче ни най-малко не беше разтревожен. Знаеше, че през цялото време учителят Балазан и необикновеният му гост са били в течение на случващото се там. Всъщност, като верен страж, негова бе отговорността да им осигури последните дози от магическата помада, позволяваща на вътрешното същество да излезе от видимата обвивка.
В този час — девет вечерта, — когато звездното тяло на Нут62 покриваше величествено платото Гиза, ка на двамата учители вече трябваше да се носят към върха на Голямата пирамида. Скоро щяха да се съберат с Наполеон Бонапарт и да му покажат пътя към Аменти — отвъдното.
Беше чуден момент. Повече от седемнайсет века никой не беше приемал небесните инструкции направо от ръцете им. Никой смъртен не бе заслужил честта да получи помощта на Пазителите на истината, за да достигне до вечния живот по време на земното си съществуване. И всичко вървеше по вода.
Въпреки това, Тагар бе неспокоен.
— Кажи ми, Титипай, какво ще правим с копта, когато свършим работата си?
Младият ученик на Балазан намести тюрбана върху обръснатата си глава. Стоеше на стража пред шатрата, в която почиваха телата на Чирило от Болоня и уважавания му учител. Никой не можеше да прекъсне свещената им почивка.
— Защо те тревожи това, Тагар?
— Патриарх Марко е задействал голяма операция за издирването му. Искат да знаят какво се е случило с него. Тази сутрин в Кайро узнах, че ни обвиняват за смъртта му и възнамеряват на всяка цена да ни заловят.
Титипай се усмихна.
— Е, в известен смисъл са прави. След всичко, което Чирило от Болоня е научил — както при превода на евангелието, така и докато е слушал учителя Балазан през последните дни, — коптът в него е умрял.
— Какво искаш да кажеш?
— Че никой, който е видял истината, не продължава да живее в лъжовния си свят. Оттогава нататък юздите на съществуването му биват поети от съкровеното му съзнание. Чувството е почти като повторно раждане.
— Коптската религия лъжа ли е?
— Не. Тя е само част от истината, но е толкова непълна, че понякога се оказва опасна.
— А ислямът? А християнството?
— И те.
— Това ли ще се случи и със султан Бунабарт, водача на армията на Запада?
— Донякъде да.
Големите черни очи на Тагар блестяха като звезди под ясното небе над Гиза.
— Донякъде? Какво искаш да кажеш?
— Че Наполеон, за разлика от отец Чирило, вече е мъртъв. Съвсем мъртъв.
31.
Царската камера
…Изпълнен с решимост, младият мъж потърси пипнешком гладката ледена повърхност на гранита.
След като намери очертанията на саркофага точно там, където си ги спомняше, той се покатери през една от страните и се излегна на дъното му. Нямаше какво да губи. Беше готов да изчака събитията да се случат, без да се намесва, и да намери разрешение на тази неудобна ситуация по възможно най-пасивния начин.
— Какво имаше предвид Елиас, когато каза да освободя тук душата си, за да бъде претеглена? — запита се, докато наместваше гърба си на дъното на саркофага. В този момент Наполеон Бонапарт, предводителят на войските, окупирали Египет, направи, ужасяващо разкритие: ковчегът му беше точно по мярка…
Трябваше да помисли внимателно. Не беше логично той, чийто ръст едва надвишаваше метър и половина, да изпълни саркофаг с дължина метър и деветдесет и девет сантиметра. Този парадокс го занимава няколко минути: изпъна крака, за да се увери, че не могат да стигнат по-надолу от там, където вече се намираха, и протегна врат, докосвайки с темето си гранита от северната страна на ковчега. Интересно, широчината също не беше прекомерна. Ръцете му, положени отстрани на тялото, не можеха да се помръднат повече от оскъдното пространство, което позволяваше куртката му. Сякаш тялото му се бе подуло и изпълнило докрай саркофага. Но нима това бе възможно?
Наполеон се зачуди. В тъмнината, неспособен да види каквото и да било, на няколко метра под повърхността на пирамидата, не можеше да разбере дали нещо в него се променя или не. Чувстваше се необичайно голям и лек, като че ли крайниците му се бяха разтворили в тъмнината, а стомахът му бе престанал да се преобръща както предната нощ.
Тогава ненадейно се случи нещо, от което дъхът му секна.
Стана точно докато се бе отпуснал, оставил се на опиянението от неочакваното усещане за блаженство. Първо усети как в мозъка му избухна светлина. Имаше чувството, че е покосен и разцепен надве от светкавица. От това зениците му се разшириха, а пръстите на ръцете му се сгърчиха вследствие на електрическия удар.
В първия момент не разбра какво се случваше. Светлината го бе зашеметила и той почти беше изгубил съзнание, чувствайки силно главоболие. Но когато успя да помръдне крайниците си и опита да доближи ръце към главата си, бе обезоръжен от втори удар.
Подобно на предишния, новият удар избухна в черепа му и го накара да напрегне и последния си мускул. Корсиканецът, изплашен и със странното чувство, че е изгорял отвътре, потисна вика си на болка, който го принуди да отвори широко очи.
— Какво, по дяволите…? — Бонапарт не довърши изречението.
Тогава се усъмни.
Усъмни се, че това се случваше в действителност, и помисли, че съзнанието му или пък липсата на кислород, а може би и прекомерното количество прах, което бе вдишал, са му спретнали лоша шега. По време на престоя си в Египет беше виждал много призраци, и то толкова реални, че почти успяваше да ги докосне. Обаче размисли. Това беше различно. По-ярко. По-осезаемо.
Корсиканецът виждаше това, което виждаше. И трябваше да отстъпи пред очевидното.
Действително, когато отвори очи, тъмнината, която царуваше в помещението, бе заменена от силна зеленикава светлина. Сякаш бе прекарал целия си живот в слепота тепърва проглеждаше. От мястото си в саркофага можеш да види някои от огромните и полирани гладки плочи, които покриваха тавана на Царската камера в Голямата пирамида. Изпита чувство на радост. Можеше да различи местата, където бяха съединени плочите — някои бяха по-раздалечени от останалите, вероятно заради отминали земетресения, — миниатюрните им пукнатини и дори бляскавите и дефекти. Въпреки това, не успяваше да
