уча история на изкуството във Флоренция. На нейната база данни думата „Ломбар“ не се съчетаваше но никакъв начин с „Йордан“. За сметка на това ком-нинацията „Ломбар“ и „Сен Дьони“ даваше резултат. Авторка на име Ан Ломбар-Журдан беше написала две книги за Сен Дьони. Незабавно ми стана ясно знамението на двата първи реда: „Италиански банкер, близък до Йордан“ означаваше Ломбард-Журдан, тъй като името „Журдан“ на авторката е близко до „Йордан“.
Продавачката ми обясни с чудесната си усмивка, че двете книги, „Монжоа и Сен Дьони“ и „Фльор дьо ние и Орифлам“, вървят заедно, тъй като едната е продьлжение на другата. Взех и двете, благодарих и си тръгнах без всякакъв опит за запознанство, проклинайки болезнената си стеснителност по отношение на красивите жени. Сигурен съм, че на мое място Юго щеше да получи телефонния й номер. Трябва да му искам съвет в тази област, вместо да го моля да ми помага за дешифриране на загадъчни текстове!
Ясно беше, че първата част от стихотворението се позовава на двете книги на Ан Ломбар-Журдан, френска историчка, специалистка по символиката и нейните трансформации. Щом се върнах в къщи, се захванах да чета двете книги, които се оказаха много интересни. Според историчката базиликата „Сен Дьони“ е духовният център на френската история. Странно защо, базиликата се намира на Парижкия меридиан, което съответстваше на казаното от Люсиен Со-вал за „Шифърът на Леонардо“ и Граала.
Тезата на Ан Ломбар-Журдан беше направо невероятна. Историчката твърди, че централният езически храм на галите се намирал в Париж близо до базиликата „Сен Дьони“. Именно за да сломи твърдата съпротива на галските племена, Юлий Цезар нападнал главно това място в битка, която описва в известната си книга De Bello Gallico („Войната в Галия“):
„Всяка година на установена дата друидите8 се свикват на събор на свещено място, на границата на страната на Карнутите, което се смята за център на Галия.“
Юлий Цезар решил да срази галската съпротива, като я удари право в сърцето. Това било брутален, но ефикасен начин да се докаже, че старите келтски богове приемат римското присъствие. Според историчката съборът на друидите бил свикван в равнината на север от Париж.
Изследването на Ан Ломбар-Журдан се простира по-нататък през вековете. Тя установява, че през всеки отделен период, под езическа или християнска форма, се потвърждава присъствието на сила закрилница на Галия. Бойният вик „Монжоа!“9, издаван от воините франки в случай на опасност, бил зов за помощ, отправян към това божество. Впоследствие той се превърнал в „Монжоа и Сен Дьони“, което позволявало едновременно да се призоват и старата богиня, закрилница на галите, и новият християнски закрилник на франкското кралство. Този тревожен вик в продължение на векове бил отправян до свръхестествените сили в случай на заплаха срещу френската територия. По традиция той не можел да бъде ползван нито по време на граждански войни, нито при военни походи в чужбина.
Тези разкрития бяха забележителни; те хвърляха нова светлина върху част от историята на Франция и обясняваха важната и дори свещена роля на географията на Париж. Щом като Люсиен ме насочва в тази посока, историята на Граала вероятно е свързана по някакъв начин с тази на базиликата „Сен Дьони“.
Реших да посетя „Сен Дьони“ още на следващия ден, за да проверя дали сведенията, съдържащи се в книгите на историчката, дават някакви указания за местонахождението на Граала.
На петнадесетина минути с автобус на север от Париж се простира промишлената зона Сен Дьони. Покривът и камбанарията на базиликата ярко се открояват над гора от непривлекателни сгради. Странно е, че тази църква, която бележи зараждането на готическия стил, се намира в подобно обкръжение. Много по-малко известна за чуждестранните туристи, отколкото „Нотър Дам“ или Лувъра, базиликата „Сен Дьони“ е изключително внушителна катедрала. Тя всъщност е най-величествената историческа църква, която може да се види в парижката област. Построена вероятно към IV или V век, тя се превръща в център на монархическата власт, в място, където се създава историята на Франция; в нея са погребани всички крале от династиите на Каролингите и Капетингите, като се почне от Пипин Къси, бащата на Карл Велики. В нея се е съхранявал архивът на кралството, а понякога и съкровището. Няколко нейни абати са били регенти, замествайки кралете по време на кръстоносните походи. И най-вече, освен телата на умрелите крале в нея са се съхранявали отличителните атрибути на коронацията, необходими за приемствеността на властта — короната, скиптърът и свещената сабя на Карл Велики, тъй наречената Жоайоз10.
Фасадата на базиликата е силно почерняла от промишлените замърсители. След като прекрачих входната врата, потънах в ярката светлина на огромните витражи. В дъното на кораба ансамбъл от възпоминателни паметници украсява гробовете на френските крале. Проникнах в оградената част на абатството. Лутах се из напречната галерия между средновековните лежащи статуи и големите надгробни паметници от Ренесанса. Почти всички френски крале, като се почне от Дагобер, са погребани тук. След малко открих сьвсем малка стълба с несъразмерни стъпала, водеща към криптата. Вдясно от мен през тежка желязна решетка видях параклис, изпълнен със саркофази. В центьра на криптата е разположен параклис от IX век, доста грубо издялан по времето на сина на Карл Велики. В него се намират различни кралски гробове, между които гробът на Мария Антоанета.
Седнах на парче от саркофаг в един от ъглите на криптата и се замислих за тази тайнствена сила, наречена Монжоа, представлявала нещо като закрилница на Франция, способна да опазва страната в най- безнадеждните моменти от историята. Възможно ли е товна да има някаква връзка с Граала?
Но колкото повече се вдъхновявах от обзелата ме мисъл за тази опазваща сила, толкова нещо ми подсказваше, че греша. Излязох от абатството и реших да си почина на пейка срещу базиликата. Според Ан Ломбар-Журдан равнината, в която се издига „Сен Дьони“, е централното място на Франция от древни времена. Колкото и привлекателна да е тази идея за свръхестествена сила, закрилница на Франция, не виждах никаква връзка с Граала, какъвто ми го описа Люсиен Совал. „Граалът символизира в материална форма безкрайния потенциал на човешката природа. (…) Той е (…) свързан с алхимичния процес.“
Не разбирах как историческите обяснения на Ан Ломбар-Журдан се съчетават с Великото дело. Процесът на преобразяване не съвпада с идеята за сила закрилница; тези процеси са от различно естество. Очевидно грешах. Но какво се беше опитал да ми каже Люсиен Совал, като ми изпрати този мистериозен куплет?
Реших да препрочета внимателно двете книги, към които ме беше упътило неговото послание. В една от главите пишеше за наличието под базиликата „Сен Дьони“ на кладенец или водоизточник с магически свойства. Дали легендата за тази Жива вода може да има нещо общо с Граала, който разкрива „безкрайния потенциал на човека“? И в двата случая действа процес на преобразяване, тъй като според легендата водата на този източник има свойството да подмлади осемдесеттодишен старец до тридесетгодишна възраст! Изглеждаше ми трудно да повярвам на подобна история. Но алхимическите рецепти също споменават за приготвянето на еликсир за безсмъртие, понякога свързван с Философския камък.
Възможно ли е изворът, който според книгата се намирал в кралския некропол, да е и самият Граал? Жива вода, способна да осигури вечна младост? Въпреки че изгглежда неправдоподобна, теорията заслужава да бъде проверена. Така или инак, друга идея не ми хрумна в момента.
От прочита на историческите брошури за базиликата научих, че обектът е проучван през 50-те години на двайсети век от Жюл Формиже. Предварително беше необходимо да се запозная с доклада от разкопките, за да разбера точното местонахождение на извора, в случай че археолозите са се добрали до него. Освен това техните проучвания може би са разкрили важни факти, които могат да ми бъдат от полза. Но когато посетих археологическата служба на „Сен Дьони“, научих, че докладът за разкопките и планът бяха мистериозно изчезнали през 60-те години…
Малко по-късно, поразен от това поредно изчезване, се прибрах в дома на майка ми. Три последователни кражби: имах неприятното чувство, че някой методично е прибрал всички сведения, които
