биха позволили да се разкрие тайната. Някой, който иска да прекъсне всички нишки, водещи към Граала. Понеже Юго беше в къщи, споделих с него своето разочарование. Той незабавно предложи да извършим експедиция в базиликата „Сен Дьони“, за да открием свещената вода с преобразяващи свойства. От рационална гледна точка цялата тази работа нямаше никакъв смисъл. Но какъв сериозен аргумент може да спре човек, тръгнал да открие Живата вода?
На следващия ден Юго и аз останахме затворени в базиликата „Сен Дьони“. Бяхме предвидили да се скрием в гробницата на френските крале след последната туристическа обиколка. В уречения час потънахме в мрака като два призрака. Кралете са погребани в тържествена гробница в центъра на базиликата. Именно на това място била произнасяна известната фраза: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“ Тленните останки почивали в гробницата до смъртта на наследника. Днес гробницата е осъдена да остане вечно празна. Предимство за нас беше, че тя се намира на място, където не достига никаква светлина. Свихме се в мрачния ъгъл, докато пазачът правеше последния си повърхностен оглед.
Докато чакахме, изпитвах удоволствието, че съм тук с брат си, че споделям това приключение с него, както когато бяхме деца. Реших, че това търсене на Граала си заслужава макар само заради моментите на съучастие и близост с Юго.
Към полунощ запалихме джобните фенерчета. Криптата доби мрачен и ужасяващ вид. Кралете ни повече, ни по-малко от другите смъртници не обичат да бъдат обезпокоявани в последния си сън.
Почакахме още доста време, опасявайки се от последен обход на пазача. След повече от час пълна тишина напуснахме скривалището си и се заехме със системно проучване на криптата. За пръв път от много години насам в погледа на Юго съзрях смесица от любопитство и възхищение към мен. Самият аз бях много развълнуван от чувството на страх и възбуда, което ме обхващаше. Близо половин час посветихме на претърсване на всяко кътче под светлината на фенерчетата, без да открием какъвто и да било знак.
— Хей, Индиана! — пошушна Юго.
— Да?
— Да няма някакъв капан? Да не загинем, смазани от стените или пронизани от отровни стрели?
— Не, не се тревожи. Освен от зла прокоба няма от какво да се боим.
— Шегуваш ли се?
— Не си ли чувал за злата прокоба, която тегне над осквернителите на царските гробове?
— Само в Египет.
— Да знаеш, Юго, че тази прокоба важи за всички крале…
— Както и да е, но ние не сме дошли да оскверняваме — отвърна той, повдигайки широките си рамене. — Търсим извор. Изворът е нещо свежо, нали?
— Надявам се, че „те“ ще схванат разликата…
— Кои „те“? Започваш да ме дразниш с твоите истории.
Вместо да му отговоря, реших до продължа шегата, като запазя гробно мълчание. След малко възкликнах с разочарование:
— Къде е проклетият извор? Монжоа, помогни ни!
Когато пристъпих крачка напред, се чу внезапно леко хлопване, което ни накара да подскочим и чието ехо продължително кънтя в криптата. Погледите ни се срещнаха и избухнахме в смях. Наведох се — краката ми бяха стъпили на зле монтирана кръгла плоча. Беше се разклатила под тежестта ми и бе предизвикала този ужасен шум.
Каменната плоча, покриваща кладенеца, се намираше точно пред гроба на Мария Антоанета. Животът й бил летен сън, брутално прекратен от мълния. Спомних си разказа за нейния процес; обвинена била в най- страшни престъпления, включително в кръвосмешение със сина й, младия дофин. Държала се достойно и поискала да бъде съдена от всички френски майки. Напразно. Една октомврийска утрин главата й се търкулнала от ешафода на площада на Революцията.
Под нейната безмълвна закрила се захванахме с последния етап от нашето проучване. Бяхме донесли подходящи инструменти — малък лост и въже… Юго вмъкна края на лоста в процепа около кръглата плоча и прошепна с усмивка:
— Дайте ми опорна точка и ще повдигна света.
Незабавно притиснахме лоста и тежкият каменен диск се отмести със сух звук. Юго го обърна встрани и освети дъното на кладенеца с джобното си фенерче. Дъното дори не беше влажно.
Някъде бях сгрешил. За нещастие не успявах да разгадая края на четиристишието на Люсиен Совал и следователно важна част от стихотворението, може би най-важната част, оставаше скрита. Всъщност не ми беше ясно защо „Съкровището“ е „тъй ценно за човечеството“. Въртях се в кръг около историческите и езотеричните значения на базиликата „Сен Дьони“, без да успея да се добера до някакво начало на обяснение. Всичко това ме отдалечаваше от ръкописа на Вазари, без засега да ме приближава до Граала. Оставаше една възможност — да се опитам да се свържа с Люсиен Совал и да му поискам по-точни обяснения. Реших да се върна в алхимическата книжарница; налпи чрез нея бях успял да се срещна с Люсиен Совал първия път. Знаех, че алхимиците — подозирах, че Люсиен е един от тях — са особени хора, които живеят иолулегално, а понякога променят самоличността си в течение на времето…
В „Изумрудената маса“ на улица „Юшет“, собственикът на книжарницата ме посрещна със същото добродушие, примесено с резервираност. Явно е очаквал отново да го посетя. Сведе голямата си ръбеста глава и повдигна вежди с ироничен вид.
— Добър ден, искам да открия следите на Люсиен Совал. Вие ме свързахте с него първия път и желая да разговаряме…
— Съжалявам, но съвсем не зная къде може да се намира. Обаче той очакваше вие пак да минете от тук и ми остави писмо за вас. Почакайте минутка да го намеря.
След малко книжарят ми подаде плик, надписан със същия закръглен почерк. Донякъде изненадан, благодарих за помощта и излязох бързо от „Изумрудената маса“.
Писмото като че ли тежеше тонове в джоба на сакото ми. Независимо от това си наложих да вървя бавно до брега на Сена, на няколко десетки метра от книжарницата. Реката приличаше на сребърен щит, в който се отразяваше небето, осеяно с бели облачета. Настаних се на кея, окъпан в слънце, и отворих плика. Вътре имаше само едно четиристишие:
Посвещаването продължаваше с помощта на тайнствена игра, без още да съм разгадал първата загадка. Този път шифърът изглеждаше още по-сложен; колкото и да се мъчех, нищо не разбирах. Единственото, в което бях почти уверен, беше, че първият ред от четиристишието е свързан с фигурата на Микеланджело Буонароти. Малко по-късно показах стихотворението на брат ми и реакцията му беше особена: според него четиристишието вероятно трябва да се дешифрира във връзка с определено произведение на изкуството. Като помислих, си казах, че Юго, както обикновено, сигурно е прав. Трябваше да избера между Флоренция и Рим, двата града, където Микеланджело е упражнявал изкуството си в продължение на повече от шестдесет години. В последна сметка избрах Рим, града, където той е сътворил най-големите си шедьоври.
III. Рим
