Ввечният град и седемте му свещени хълма отново се разкриха пред моя поглед. От пристигането си във Флоренция година по-рано многократно бях посещавал Рим, както се посещава приятелка, надарена с нечувана красота. С автомобил по магистралата пътуването не трае повече от два часа и половина. При условие, че тръгнеш много рано от Флоренция и избегнеш кошмарните задръствания на столицата, възможно е да поръчаш закуската си на пиаца „Навона“, като дегустираш един от чудните италиански сладкиши. В тази светла утрин от края на юни бях седнал на терасата на едно кафене срещу фонтана „Бернини“, увенчан с миниатюрен обелиск.
След като си изпих капучиното, се захванах да решавам загадката, поставена ми от Люсиен Совал. Кодираното четиристишие намекваше очевидно за някаква връзка с Микеланджело. Големият флорентински художник е живял няколко периода от живота си във Вечния град, като е работил последователно за папите Юлий II, Климент VII, Павел III и Павел IV. Великолепен творец, той е оставил забележително количество произведения в областта на живописта, скулптурата и архитектурата. Това много затрудняваше задачата ми, тъй като не знаех откъде да започна. След известно размишление прецених, че единственият сериозен начин за постигане на някакъв резултат е да разгледам всички живописни произведения на Микеланджело със стихотворението в ръка. По моя преценка най-голям шанс да открия съществен знак ми предлагат украсите, платната и фреските. При всеки от тях щях да се опитам да дешифрирам произведението от гледна точка на четиристишието и обратно, с надеждата да се появи резултат. Общо взето, реших да прилагам доста класически подход на криптографския анализ при разкриването на ключа на даден код.
Загадъчното стихотворение не можеше да се позовава на архитектурните творби на Микеланджело като площада на Капитолия или двореца Фарнезе. Редицата от колони или прозорци изглежда по-неспособна да излъчи послание, отколкото живописни или скулптурни творби, изобразяващи персонажи, взаимоотношения, определени исторически моменти… Известно колебание изпитвах само за Капитолия. Посетих мястото, за да проверя дали прекрасният под от мраморна мозайка, представляваща сложна плетеница от кръгове и звезди, не крие някакви алхимични символи. Отбих се и покрай Мойсей, но във величествената му стойка, изваяна като че ли от един-единствен блок, не долових и най-малката възможност да бъде разделен на три или на двадесет.
Като старателен студент по изкуство и за да се съобразя с една от повелите на моя харвардски професор, оставих за накрая най-хубавото — Сикстинската капела и Ватикана.
Сикстинската капела прилича на мостика на претоварен кораб. Всеки ден хиляди чужденци пристигат от четирите краища на света, за да зърнат шедьовъра на Микеланджело. Въпреки шума и липсата на уединение капелата излъчва тежка и величествена атмосфера. Никой не може да влезе в сърцето на творбата на Микеланджело, без да изпита известно замайване. Това, което ми прави най-голямо впечатление, не е нито срокът, за който е била изпълнена украсата, нито многобройните случки, свързани с довършването й. Най-дълбоко вълнение изпитвам от изключителната сила и чувство за мярка, красотата и изразителността на едно произведение, чието същинско значение можем само да доловим.
Дълго разглеждах най-известния таван в историята на човечеството, търсейки скрит ключ, който би придал някакво значение на тайнственото четиристишие. Фреската изобразява сцени от Битието. Изтегнат по гръб върху скеле в продължение на четири години, Микеланджело е нарисувал последователно Сътворението на небесните светила, Сътворението на Адам, Първородния грях и Всеобщия потоп. Основните картини са подчертани на ъглите от атлетични голи мъже, в краката на които, върху заоблената част на свода, са изобразени монументалните фигури на еврейските пророци и сибили — езически двуполови същества.
След няколко часа безплодни опити за декодиране на четиристишието се отказах. Въпреки могъщата красота на тази творба не виждах защо трябва да се брои до три или до двайсет. Скицирах схеми на свода върху бележника си, търсейки да открия някакви показателни редувания на златна пропорция или на серии на Фибоначи11, но от това не излезе нищо. Цялата тази работа нямаше никакъв смисъл, а в случай че имаше, което все повече ме съмняваше, аз не успявах да го дешифрирам.
След затварянето на капелата се прибрах в манастира, където бях се настанил по време на престоя си в Рим. Голямо беше огорчението ми, но се утешавах от мисълта, че поне съм изживял приключението до изчерпване на възможностите ми (изключително слаби, ако се съди по получения резултат). Същата вечер, докато вечерях сам в един ресторант в Трастевере, получих внезапно просветление. Бях разгледал всички творби на Микеланджело, като се надявах да открия смисъла на едно тайнствено четиристишие, а бях забравил капелата „Паолина“!
Това място е най-подходящо, ако трябва да се скрие някаква тайна, свързана с флорентинския художник. Капелата „Паолина“ е последната живописна творба на Микеланджело, който тогава е бил близо осемде-сетгодишен. С основание може да се смята, че тя е неговото завещание, мястото, в което е скрил последните си наставления. Тази творба се намира в обитаваната част на Ватикана и по принцип е невъзможно да бъде посетена. Малцина, освен папата и висшите духовници, членове на ватиканската администрация, са имали възможност да разгледат последните фрески на Микеланджело.
Няколко пъти съм изпитвал силното желание да посетя капелата „Паолина“, но почти непреодолимите трудности, с които това обикновено е свързано, ме караха да се откажа. Но днес щях да се опитам да получа разрешение, макар че отговор можеше да се очаква едва след няколко дни. В големите жеги, които бяха се стоварили върху Рим, жителите и туристите едвна се придвижваха из града. Въпреки високата температура и най-вече голямата влажност издирването на Граала ми доставяше радост.
Новият вход на музеите на Ватикана, издигнат за юбилейната 2000 година, прилича на огромен атриум от стомана, мрамор и стъкло. След като се прекрачат големите порти, заслепяващата светлина на площада намалява рязко и почти заплашително. Приближих се до дискретно гише, разположено в един от ъглите, зад което стоеше млада жена с красиво лице, но начумерено и строго изражение.
— Добър ден, възможно ли е да посетя капелата „Паолина“?
— Не, съжалявам.
Не исках да се отказвам толкова лесно; показах картата си на студент по история на изкуството, пребиваващ във вила „И Тати“ (официалните карти винаги създават известен авторитет в латинските страни), и учтиво настоях да се срещна с лицето, от което може да се поиска достъп до капелата „Паолина“. Дамата зад гишето се намръщи, но в края на краищата ми посочи вратата на една по-отдалечена канцелария. Малко по-късно почуках и влязох. В средата на оскъдно мебелираната стая седеше около петдесетгодишен слаб оплешивяващ мъж. Чиновникът на ватиканската администрация ми направи знак да седна на един стол със седалка от плетена тръстика.
— Разберете, господине, че достъпът до капелата е твърде ограничен. Тя се намира близо до резиденцията на папата и ние не можем да рискуваме да безпокоим Негово светейшество. Но понякога правим изключения.
— Много добре разбирам вашите основания. Аз всъщност съм научен работник, изследовател от университета в Харвард, временно пребиваващ за една година във Флоренция, и бих искал да посетя капелата във връзка с моята дисертация.
— Няма никакви пречки да се запознаете с репродукциите на капелата „Паолина“ в библиотеката.
— Да, но напоследък все нямам късмет с библиотеките, а фотографията, както знаете, не дава никога точна представа за изобразеното произведение.
— Ще видя какво мога да направя за вас. Ще трябва да говоря с моите началници, но се съмнявам, че това ще е възможно. Можете ли да представите препоръка от някого?
В този момент мозъкът ми сякаш изведнъж се изпразни. Не знаех какво да отговоря на този въпрос. Не познавах никого в средите на духовната йерархия, който би ми разтворил вратите на Ватикана. Хрумна ми да спомена името на моя научен ръководител, който в момента се намираше в Масачузетс, но после се отказах.
