В края на краищата, тук бях дошъл заради един тайнствен човек, който ме насочи по пътищата на историята на Франция и географията на Рим.
— Да, Люсиен Совал.
Чиновникът проведе дълъг телефонен разговор на италиански със своя шеф, после остави апарата.
— Ще ми се обадят след няколко минути, за да ми дадат отговор.
— Чудесно.
И наистина десет минути по-късно старомодният телефон иззвъня. Мъжът пое слушалката и почти веднага я постави на вилката. Напразно се мъчех да отгадая отговора по израза на лицето му. Най-сетне той обърна към мен уморените си клепачи и рече:
— Голям късмет имате, господин Тевно. Молбата ви е приета. По изключение ще можете дори да посетите капелата още днес.
— Чудесно! Това е много добра новина!
— Моля ви да почакате малко в кафето. Ще дойдат да ви вземат, когато бъде готово. Трябва ни малко време да организираме отварянето на капелата.
След половин час пазач в униформа с бродирани на яката ключовете не свети Петър дойде да ме повика в кафето, разположено над градините на Ватикана. На лицето му се четеше тържествена строгост, която контрастираше с добродушните му черти, стърчащите настрани уши и очевидно хремавия нос. След като учтиво ме помоли да го последвам, той разцепи потока от туристи със същия авторитет като Мойсей, пресичащ Червено море. Покорно следвах ритъма на движението, зададен от този персонаж, достоен за някоя фантастична приказка. Той преброди няколко галерии срещу течението, прескачайки бариерите, които пречат на туристите да се движат обратно на начертаната посока. Докато водачът ми напредваше величествено в залата на географските карти, наблюдавах древните владения на църквата. Най-сетне стигнахме до Сикстинската капела по едно странично стълбище. Голямата врата, забранена за туристи, бележеше границата на частта от двореца, запазена за понтифекса. След като я преминахме, пресякохме диагонално зала „Режия“. В самия й край стоически ни очакваше един воин от швейцарската гвардия, облечен в костюм на златни и сини райета. Водачът ми кимна с чудноватата си глава за довиждане и напусна залата. Швейцарският гвардеец, който държеше в ръката си огромен ключ, се упъти към дъното на зала „Режия“ и завъртя ръкохватката. Зад отворената врата се намираше най-скритият шедьовър на Микеланджело, който никой посетител на Рим не може да види — капелата „Паолина“.
— Разполагате с час до затварянето на музея — предупреди ме с плътен глас швейцарецът със силен германски акцент. — Ще дойда да ви изведа.
Изпълнен с вълнение и очакване, влязох в залата, докато пазачът заключваше вратата, като шумно раздвижваше старите механизми.
Попаднал изведнъж в полумрак, на очите ми беше нужно известно време, за да започнат да различават архитектурата на параклиса, чийто стил на пръв поглед ми се стори величествен, но изключително маниерен, макар и доста хладен. Гигантски пиластри от жълт мрамор, увенчани с капители от резбован бронз, рамкираха двете огромни фрески на Микеланджело — „Разпъването на кръст на Петър и Павел по пътя за Дамаск“. Микеланджело се е идентифицирал със свети Павел, на когото е дал собствените си черти. Самият аз се чувствах в състояние, близко до светеца — като заслепен и неспособен да се ориентирам в обстановката. Започнах да разглеждам двете произведения, сравнявайки изображенията на фреските с четиристишието на алхимика.
Търсех скрито послание, нещо като ключ. Известно време наблюдавах пропорциите на различните части, но нищо на пръв поглед не съвпадаше с цифрите, посочени в стихотворението. След това седнах на една от пейките в параклиса и започнах да размишлявам за ключа на тази мистерия. Така, без да си дам сметка, постепенно загубих чувството на контакт с външната среда, когато внезапно лек шум ме накара да подскоча. От страната на олтара на параклиса с леко скърцане се отвори малка врата, зад която се показа свещеник на около шестдесетгодишна възраст с добродушен вид и жизнена осанка. Духовникът беше среден на ръст, по-скоро с издължен силует и ъгловати черти. Беше облечен в черно расо и носеше червения колан, който определяше статута му на преосвещенство. Забелязах, че носи на шапчицата си аления знак на кардиналското достойнство. С широка усмивка мъжът се запъти към мен и ме заговори на безупречен френски език:
— Добър вечер, синко, доволен съм да се срещна с вас най-сетне.
— Ваше високопреосвещенство, не вярвам да съм имал честта да ви познавам — отговорих с известно учудване.
— Аз съм Карло Ди Сан Джовани. Имаме общ приятел в Париж. Един алхимик.
— Вие познавате Люсиен Совал?
— Той е един от старите ми приятели.
— Той ли ви предупреди за моето идване? Как е могъл да се досети, че ще дойда във Ватикана днес и че ще получа разрешение да посетя този параклис?
— Добре направихте, като се опитахте да влезете в капелата „Паолина“, тя е великолепно изографисана от Микеланджело и представлява последната му творба! Никой турист не може да я разгледа. Като чух името на моя приятел Люсиен, разбрах, че идвате от негово име, и се възползвах от случая, за да ви срещна лично. Всъщност това, което има за разбиране от Микеланджело във Ватикана, не се намира в този таен параклис, а в Сикстинската капела; то е всеобщо известно и е представено пред очите на всички. Както знаете, Исус Христос е казал: „Имат очи и не виждат.“ Така и вие сте изпитали тази зла участ да виждате, без да разбирате. Повечето хора, за съжаление, дори и не търсят. Може би ако желаете, да се опитаме да разберем заедно?
Като изрече това, той се приближи до главната врата на параклиса и почука с два кратки удара. Чу се превъртането на ключ в масивната ключалка и вратата се завъртя около пантите. Прелатът пресече Кралската зала и се упъти към една друга врата. Без да бързаме, като че ли разполагаме с цяла вечност, се озовахме в обширното помещение.
Сикстинската капела беше потънала в необикновена и поразяваща тишина. Въпреки че последните посетители бяха излезли, осветителните тела продължаваха да пръскат мека светлина върху фреските. Персонажи, рисувани близо пет века по-рано, ни наблюдаваха. Тези стъклени и фантастични погледи упражняваха опияняващо въздействие върху скромните ни силуети. Очаквах кардинал Ди Сан Джовани да каже нещо, за да наруши тази тягостна тишина, но той държеше устните си безнадеждно затворени. Дълго стояхме безмълвни. Вместо да се отзове на моите очаквания, той застана в средата на параклиса, под „Сътворението на Адам“, като че потънал в дълбока просъница. Без да зная причината за това затваряне в дълбините на душата, самият аз изпитах дълбоко вълнение. Може би прелатът си даде сметка за душевното въздействие, което упражни върху мен, а може би съжали, че е разкрил чувствата си пред моята особа. Няколко минути по-късно той най-сетне проговори с особения глас, който тъй силно ме изненада в началото поради съчетанието на мек тембър и изключителна прецизност на израза.
— Намираме се в най-красивия храм, сътворен от човека. В сърцето на тази творба е заложена Великата тайна, която обладава човечеството от дълбините на времето. Готови ли сте да я чуете?
— Да — отговорих аз без колебание. — Готов съм.
— Така да бъде.
Кардиналът замълча за миг, като че искаше да си поеме дъх, и очерта дълго кръгово движение с ръка.
— Този параклис е най-неуловимото закодирано послание, което някога е сътворявано от ръката на човек. То е послание на любов и надежда, предназначено да отеква през вековете.
Той направи дълга пауза, сякаш вълнението, което изпитваше, му пречеше да продължи откровението си.
— Микеланджело не само е нарисувал върховна творба; той е провъзгласил по грандиозен начин действителната съдба на човечеството. От дълбока вечност хората се стремят да си възвърнат божествения характер. През целия си живот Микеланджело се е стремил да изрази божественото, което се гнезди в сърцето на всяко човешко същество. Творчеството му добива пълното си значение в този контекст, който за съжаление остава незабелязан от повечето хора. Никога в миналото подобно монументално дело не е било предприемано с такава цел.
