почитта си към доминиращата роля, която Леонардо е играл навремето между Пасьорите.
Кардиналът изглеждаше изцяло потопен в своите размишления, като че изследваше най-дълбоките пластове на съзнанието си. Той не се стараеше да прикрие вълнението си, в което съзрях допълнителен знак за искреността на душата му.
— А в крайната лява част на композицията — добави той най-сетне — не разпознавате ли Птолемей с двете сфери — небесната и земната, представляващи херметичните науки, свързани с преобразяването? Вие сте се свързали с моя приятел Совал чрез малка парижка книжарница, но знаете ли какво означава „Изумрудена маса“? Това е алхимичен текст, който е част от „Корпус Херметикум“. В него се казва, че „Това, което е горе, е като това, което е долу“ или, ако предпочитате да го изразя с модерни слова, микрокосмосът се отразява в макрокосмоса. Именно това изразяват двете сфери на Птолемей — те показват в по-широк аспект съответствието между човешкото и божественото.
Продължавайки да съзерцава фреските, той прошепна:
— Съществуват толкова различни начини да се разглеждат нещата.
Бях направо изумен от широтата на значенията, които ми разкриваше кардинал Карло Ди Сан Джовани.
— Не разполагаме с много време, млади приятелю. Следвайте ме, ако обичате.
Прекосявайки набързо другите станци, кардиналът се запъти към вита стълба, по която се спуснахме към апартаментите „Борджа“ на долния етаж. Това е странно място, където с малко въображение още може да се дочуе шепотът на жертвите на Родриго Борджа — папа Александър VI. Тук именно бащата на Лукреция и Чезаре Борджа е изживял последните си мигове, отровен от виното, което предназначил за друг.
— Вие познавате тези апартаменти, предполагам?
— Наистина, толкова съм бродил из Ватикана.
— Доведох ви тук, защото това място с мрачните си истории за интриги и власт символизира обратната страна на тайната, която ви разкрих днес. Трябва да знаете, че в църквата днес съществуват две традиции — църквата на Петър и църквата на Йоан. Тази на Петър е унаследила от Константин Велики насам структурата на Римската империя и е в полза на Реда, Догмата, Йерархията. Църквата на Йоан от своя страна представлява езотеричните и секретни аспекти на Учението; всички онези специфични методи, позволяващи осъществяването на божествените помисли у всеки един от нас. Нейните членове са Пасьори на истината, подобно на някои големи творци или алхимици. Но повечето Пасьори, подобно на приятеля ми Люсиен, не принадлежат към никоя църква.
— Вие сте начело на църквата на Йоан, нали?
Кардиналът кимна в знак на съгласие. След известно мълчание той продължи с мекия си глас:
— Но не се заблуждавайте — Пасьорите не са организация, както впрочем и самата църква на Йоан. Това е мрежа от привърженици, нещо подобно на това, което наблюдаваме в света на алхимиците. Ние само предаваме свидетелството, нищо повече. Не желаем да компрометираме делото си с политически маневри или конфронтация. Ето защо ние не се опитахме да попречим на разпространението на „Шифърът на Леонардо“. В самата, общо взето, пирамидална структура на църквата има свещеници, които се опитват да предават пламъка на истината. Ние смятаме, че самостоятелно действащите Пасьори са по-неуязвими от една организация, която лесно може да бъде разбита. Мислим също, че създаването на организация предполага рано или късно появата на йерархия или власт, което противоречи на пълното освобождаване на човечеството.
— Това не е лишено от смисъл — добавих аз. — Моделът на организацията има собствена логика. Дори в служба на голям идеал всяка асоциация накрая се превръща в институция.
Колкото повече напредваше в разкритията си, толкова говорът му ставаше по-бавен.
— Освен това съществува църквата на Петър, която въплътява институцията, доктрината и най-вече скованите догми. Нейните привърженици се противопоставят на разпространяването на посланието за божественост на човека, тъй като то застрашава позицията им на посредници. Цялата история на християнството може да бъде обяснена като дълго махаловидно движение между тези два полюса. В някои моменти членове или симпатизанти на църквата на Йоан разполагат с известно влияние — такъв е случаят по време на Ренесанса. Друг път и най-често лостовете на властта се контролират от привърженици на църквата на Петър и това води до катастрофи като кръстоносните походи, инквизицията, процесите срещу еретиците и кладите…
— Делата на Сивата конгрегация…
— Да.
— Все така активни ли са нейните членове?
— О, да, но не по същия начин. Те не притежават изцяло властта, както е било по-рано. След смъртта на Джордано Бруно през 1600 г. — философът и алхимик, изгорен на клада на „Кампо дей Фиори“ в Рим, — те не са извършвали физическо насилие. Тяхната дейност, било чрез Свещения офис (бившата инквизиция) или чрез други по-секретни канали, се развива в друга област — манипулацията на човешкото съзнание чрез медиите и големите издателски холдинги… Романът на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“ е изкусно подготвен шедьовър на дезинформацията; той показва на какво е все още способна Сивата конгрегация. По много ловък начин тази книга насочва тежки подозрения върху Опус Деи. Според сведенията, с които разполагам, това е маневра, предназначена да дестабилизира конкурентно течение сред консервативната част от църквата, като същевременно образува димна завеса, за да прикрие по-добре сплетните на Сивата конгрегация. Но не се заблуждавайте, членовете на Сивата конгрегация понякога също са добродушни хора, но ограничени, склонни към равенство на ниско равнище, патерналистично настроени, убедени, че трябва да се закрилят „обикновените“ хора, неспособни да се издигнат на висотата на собствената си природа. Те се боят от всеобщо разстройство на обществото, в случай че всеки осъзнае истинското си достойнство. Но има и много по-опасни от тях…
— По-опасни? Какво искате да кажете?
Кардиналът отвори един от прозорците и погледна навън; небето се обагри в мораво и с падането на на нощта градът добиваше мрачен оттенък. Ватиканският дворец пулсираше от хиляди шепоти, а лек бриз, наситен с мирис на бор и портокалов цвят, се разливаше в стаята.
— Вижте какво, човек не може да се обожестви, ако не е божествен по самата си природа. Тази сила е потенциал и като всеки потенциал може да се реализира по различни начини — било по бляскав начин, и тогава човек изразява пълния си потенциал, било на ниско равнище, като средство за придобиване на отровните плодове на властта. Методите, свързани с мрачната страна на този потенциал, за съжаление са по-лесни за овладяване, тъй като не изискват продължителна етична подготовка. За сметка на това бляскавата същност на божествената природа е невъзможно да бъде постигната, без предварително да си изпълнен с доброта. Злото е заплашително защото е лесно осъществимо и всеки може да му се поддаде; резултатите, макар отрицателни и разлагащи, се получават и изразяват по-лесно. Нещата са съвсем логични: след като всички хора имат една и съща природа, те разполагат със същата енергия или сила. Последната може да бъде използвана в положителен или отрицателен аспект. Един отрицателно настроен човек, в случай че съумее да разполага с инструмент на властта, свързан с тази сила, би придобил пряк достъп до неосъзнатото у хората. С помощта на този инструмент същият би развил необикновена харизма, която ще му позволи да повлече след себе си тълпите, за да добие абсолютна власт. Това отново ни навежда на мисълта за материалния Граал, който, както вече знаете, е физическа субстанция, улесняваща преобразяването на човека съобразно същинската му природа. Граалът е най-мощният инструмент на властта, съществувал някога на земята. Той притежава свойството да ускори значително преобразяването на хората, но ако се случи да попадне в лоши ръце, той би бил източник на невъобразими нещастия и разрушения.
— Къде се намира той в момента?
— Ние не знаем. Пасьорите търсят Граала за благото на всички, тъй като методът на преобразяване въз основа на личните качества изисква големи усилия.
— А Сивата конгрегация?
— Тя иска да го открие, за да го унищожи напълно и установи окончателно своето влияние. Но не само тя го търси. Орденът на първенството се стреми да сложи ръка върху Граала, за да го ползва като инструмент на властта за покоряване на хората.
Спомних си за Вагнеровия герой Алберих в „Рейнското злато“, който се отказва от любовта, за да
