На следващия ден след пристигането си отново се заех с моята дисертация на тема „Леонардо да Винчи — флорентинските години“. Личността на този велик творец на Италианския ренесанс винаги е била за мен изключителен източник на вдъхновение. Неговият универсален гений, безкрайната му любознателност и артистичният му талант му бяха позволили да се докосне до най-далечните предели на познанието по неговото време. Леонардо представляваше за мен явление, което желаех да проуча, макар предварително да знаех, че не подлежи на разгадаване.
Интересът ми към Ренесанса се зароди у мен още през юношеството ми в Париж; той започна малко след смъртта на баща ми в автомобилна катастрофа, когато бях седемнадесетгодишен. Библиотечните шкафове в нашия апартамент бяха пълни с монографии на художници и големи илюстрирани албуми на техни произведения. Малко след внезапното изчезване на баща ми, вероятно за да избягам от ежедневието, лишено от неговото топло присъствие, аз се задълбах в книгите. Те бяха източник на мечтания за далечни страни, откриваха прозорец към светове, неподвластни на смъртта. Именно в тази удивителна библиотека (която, да си призная, дотогава не ме интересуваше) открих смисъл на съществуването си.
След гимназиалното си образование успях да се запиша за студент по история и литература в един американски колеж. Тъй като съм наполовина американец по майчина линия, желаех да опозная по-добре тази страна, като продължа образованието си там няколко години. Получих достатъчно висока оценка за приемането ми в Харвард в специалността изкуствознание. Целта ми беше да се насоча към най-известните художници на Ренесанса — Леонардо да Винчи, Микеланджело и Рафаело. Баща ми най-много уважаваше тях тримата и имаше навика да ги нарича „свещения кръг“. Той обичаше да казва полусериозно, полушеговито: „Изкуството е преди всичко магически и добронамерен поглед върху реалността.“ Мисля, че освен семейството голямото щастие на живота му бе именно изкуството.
Част от предобеда прекарах в библиотеката в проучване на копия от стари ръкописи. Освен Уилям Кейт — главният библиотекар на фондация „Беренсън“, навъсен четиридесетгодишен американец от Уайоминг — в голямата читалня бяхме трима студенти или по-скоро „приятели“, както беше прието да се наричат обитателите на „И Тати“.
След като обядвах на крак, прекарах известно време в градината, потънал в романа на Дан Браун. Признавам, че бях увлечен от интригата, макар събитията, представяни от автора като исторически, да ми изглеждаха доста неубедителни. Забелязвайки ме с „Шифърът на Леонардо“ в ръка, Уилям Кейт ме изгледа с лека усмивка — първата, която виждах да се изписва на лицето му, откакто го познавах. След още час четене успях да се откъсна от романа и отново се залових за работа. Обстановката в библиотеката беше спокойна и тиха. Чуваше се само отмятането на страниците и приглушеното почукване по клавишите на компютъра на един от студентите. Бях погълнат от четенето на една доста рядка книга от Фабрицио Дини — тоскански автор от XVIII век, отдавна потънала в забрава. Докато разсеяно прелиствах библиографията, случайно попаднах на цитиран ръкопис от Джорджо Вазари, озаглавен „Леонардо и алхимията“.
Като всеки студент по изкуствознание добре познавах трудовете на Джорджо Вазари, известният историк и художник от времето на Ренесанса и по-точно първият историк на изкуството. Автор на „Животописи на най-знаменити живописци, скулптори и архитекти“, Вазари също е бил широко известен художник и архитект. Именно той е проектирал сградата на градските служби във Флоренция, където днес се намира най-голямата колекция италианско изкуство.
Бележката на Фабрицио Дини заемаше само няколко реда, но за мен представляваше безпрецедентно откритие. Никога не бях чувал Вазари да е писал нещо за алхимията в творчеството на Леонардо. Не ми беше известно Леонардо да е бил привърженик на Великото дело1, въпреки че това само по себе си не беше изненадващо. Познавайки характера на Леонардо, не можем да си представим, че той е могъл да остави неизследвана една тъй важна област на познанието от онова време.
Обхванат от известно вълнение, прочетох изцяло бележката на Дини за „Леонардо и алхимията“. Тя се позоваваше по доста неясен начин на някакъв „ключ“, който щял да отвори съзнанието на хората. Ръкописът на Вазари може би позволява да се декодират алхимически значения в картините на Леонардо да Винчи? Или пък да насочва към изчезналата фармакопея на създателя на „Джокондата“? Невъзможно е да се разбере; анотациите на Фабрицио Дини бяха изключително кратки. Но разкриването на тази подробност, точно в момента, когато бях се захванал да чета „Шифърът на Леонардо“, силно ме заинтригува.
Според обясненията на Дини Джорджо Вазари възложил на секретаря си да препише ръкописа в три екземпляра, които поверил на най-верните си приятели. През XVIII век Фабрицио Дини успял да се запознае с един от ръкописите в Лаврентинската библиотека във Флоренция.
За дисертант като мен подобна информация представляваше голям шанс. За всеки случай се обърнах към Уилям Кейт с въпроса дали е виждал някога подобна книга в библиотеката. В „И Тати“ неговата начетеност в областта на културата на Ренесанса беше добре известна и той може би е забелязал по-рано ръкописа на Вазари. Той ме изгледа втренчено с тъмните си очи, повдигна перчема, закриващ отчасти широкото му чело, и ми отговори, че е напълно неосведомен за съществуването му. „Във всеки случай, нямаме никакви сведения за него“, уточни той, след като прегледа базата данни.
Рано сутринта на следващия ден се упътих към центъра на Флоренция, към монументалния комплекс „Сан Лоренцо“, световноизвестен с намиращия се в него погребален параклис на Медичите, изваян от Микеланджело. Двата метоха, опасани от нежни аркади, излъчват очарование, достойно за стиховете на Вергилий. След като заобиколих група калифорнийски туристи, поех нагоре по забутаната стълба, водеща към първия етаж на зданието, където се намира входът на Лаврентинската библиотека. В нея се съхраняват всички стари ръкописи, събирани през вековете от фамилията Медичи.
Богатството на библиотеката се обяснява както с неимоверните финансови възможности на тази фамилия от меценати, така и с превратностите на църковната дипломация и войната. По време на флорентинския събор през 1439 г. враждуващите църкви сестри на Изтока и Запада постигнали забележително сдобряване. Но това ново съгласие не просъществувало дълго поради превземането на Константинопол от турците. Падането на Източната Римска империя предизвикало бягството на много философи, мислители и църковни дейци, които най-естествено потърсили убежище у онези, с които се били свързали по време на флорентинския събор няколко години по-рано. Именно така хиляди изключително ценни ръкописи, датиращи от древна Гърция, попаднали в библиотеката на Медичите, която се превърнала в европейско светилище на античната литература. Освен творбите с философски и религиозен характер тук се намират редки ръкописи по езотеризъм, херметизъм, алхимия и кабала… Върху тях разисквали членовете на Неоплатоничната академия на Козимо де Медичи, към която принадлежали Леонардо, Микеланджело и по-късно Рафаело.
За проекта на сградата, предназначена да съхранява тези хиляди книги, Медичите се обърнали към самия Микеланджело. Флорентинският майстор начертал забележителен входен вестибюл към читалнята, използвайки мотиви от колони, изсечени в самата структура на стените. Подобно новаторство било невиждано дотогава, включително по време на античността. Стените изглеждали сякаш са подвижни. В същото антре се помещавало широко стълбище, което създавало странно чувство — като че се опитваш да се изкачваш по течението на планински поток, а водата непрекъснато се стреми да те повлече надолу. Дали творецът не е искал да символизира постоянното усилие, необходимо за достигане до Познанието?
След като изкачих дългите стъпала на стълбището, влязох в читалнята, чиито под и таван са украсени с чудесни ламперии от инкрустирано дърво, наподобяващи две огледала, обърнати едно срещу друго. Входът на хранилището се охраняваше от един библиотекар с бледо като восък лице, надхвърлил петдесетте. С премерен жест той повдигна малките си очила за късогледство и насочи към мен подозрителен поглед. Очевидно ме вземаше за заблуден турист, навлязъл в свещените лаврентински земи, и това никак не му харесваше. За да го успокоя, представих му студентската си карта от „И Тати“, която ми даваше право да посещавам всички италиански библиотеки. Той я разгледа с мълчаливо одобрение и ме удостои с леко кимване на главата.
— Бонджорно, синьоре. Търся ръкопис, който би трябвало да се намира в Лаврентинската библиотека. Може ли да ми помогнете?
— За какъв ръкопис става дума? — отвърна той, все още изпълнен с подозрение.
