преднамерен акт. Кой можеше да има интерес от изчезването на подобна книга и по какви причини? И най- вече, нямах никаква представа къде се намира последният екземпляр от „Леонардо и алхимията“, в случай че и той не е откраднат. Думите на Сюзън отново се завъртяха в главата ми. Възможно ли е ръкописите да са унищожени, защото разкриват неудобни истини?
Преди да изляза, направих последен опит да разбера нещо повече, като запитах библиотекаря:
— Ако книгата е открадната от колекционер, как според вас може да я открием?
— Наистина не зная. Ако някой е задигнал ръкописа, не вярвам да се хвали с това наляво и надясно.
Той се замисли и помълча няколко секунди, преди да продължи:
— Вижте какво, в тази книга става дума за Леонардо и алхимията, нали?
— Така предполагам. На това поне ни навежда заглавието.
— Единственото, което можете да направите, е да влезете във връзка с алхимици. Може би те ще ви помогнат.
— Така ли мислите наистина?
— Да кажем, че това е възможност.
— Но аз нямам никаква идея как да установя контакт с тях! Мисля, че те обикновено са изключително дискретни хора.
— Така е, но Париж е много важен град за алхимията и тук съществува дори специализирана книжарница за Великото дело. Там трябва да се осведомите.
— Знаете ли къде се намира тази книжарница?
— На улица „Юшет“, мисля. Струва ми се че се нарича „Изумрудената маса“.
Чудесно време. Над цинковите покриви между две фасади от времето на Осман3 се открива огромно небе, осеяно с памучно бели облачета. Тези реещи се снопове от бяла пара открай време ме навяват на размисъл. С бодра крачка се упътих към бреговете на Сена, по посока на улица „Юшет“, в най-старата част на левия бряг. За нещастие този квартал от криволичещи улици е изцяло превзет и обезличен от постоянния поток от чуждестранни посетители. В лабиринта от малки улички — някои широки не повече от метър — най-сетне открих улица „Юшет“, успоредна на Сена.
Между две мръсни и олющени стени се открояваше малко магазинче, носещо името „Изумрудената маса“. Зад витрината забелязах няколко овехтели томчета на специализирана тематика, както и две или три старопечатни книги. Побутнах дървената врата, която задвижи гирлянда от пиринчени звънчета. Това беше странна книжарница, претъпкана с ръчно подвързани книги и ръкописи с кожени корици, подобни на църковни псалтири. Човек би помислил, че е потънал в средните векове, в леговището на някой философ магьосник, ако поменатите издания не бяха примесени по смущаващ начин с модерни книги, посветени на съвременните езотерични учения.
Собственикът имаше квадратна глава и гъсти черни вежди. Когато му обясних целта на посещението (без да упомена за откраднатите ръкописи в Лаврентинската и Мазаринската библиотека), той отначало реагира с голяма предпазливост:
— Вижте какво, господине. Това, което търсите, е митичен ръкопис. Дори не е сигурно дали някога наистина е съществувал.
— И все пак от него са останали известни следи.
— Да, но това нищо не значи. Впрочем цялата алхимия е съставена от явни и тайни феномени, а голяма част от описанията са кодирани. Всъщност дори и да откриете ръкописа, съвсем не е сигурно дали ще сте в състояние сам да го дешифрирате.
Не зная защо, но думите му, изглежда, прикриваха нещо; като че ли се колебаеше да ми разкрие някакъв секрет.
— Не за пръв път чувате да се споменава за този ръкопис, нали? — попитах го аз.
Той се замисли за момент, сякаш се мъчеше да събуди далечен спомен. Поклати глава, поколеба се и подхвана:
— Последния път чух да се говори за тази книга преди десетина години. Един клиент изказа някои мисли по повод на книгата; даваше вид, че я е държал в ръцете си известно време.
— Това е забележително! Знаете ли как може да се влезе във връзка с това лице?
— Не, съжалявам. Той идва тук от време на време, за да разглежда стари книги. Нищо друго не знам за него. Купуваме при случай от частни колекционери, от наследства или от стари замъци в провинцията.
— Наистина ли не виждате възможност да се срещна с него?
Книжарят повдигна вежди учудено. Разбра, че цялата тази работа придобива голямо значение за мене.
— Мога само да запиша вашите координати. Ако господинът мине пак от тук, ще му ги предам. Нищо повече не мога да направя. При това не зная дали си давате сметка в какво се забърквате. Алхимията е отделна вселена. Ако прекрачите отвъд определена граница, навлизате в съвсем друг свят.
След като изслушах предложението му, оставих името си, телефонния номер и парижкия си адрес на късче хартия. Възползвах се от случая да закупя две или три книги от общ характер за алхимията. След като благодарих още веднъж на книжаря, поех по обратния път, малко учуден, че търсенията ми постепенно се отклоняваха от темата на дисертацията ми, а с все по-силен интерес се насочваха към Великото дело.
Никакви новини от „Изумрудената маса“. Не можех повече да се задържам в Париж. Ако нищо ново не се случи до няколко дни, ще трябва да се връщам във Флоренция. Толкова усилия за нищо, какво разочарование!
Надвечер излязохме с Юго да пием по чашка; наложи се почти насила да ме изтика от къщи, до такава степен не ми се излизаше. Имахме среща с две американки, дошли да посетят Париж — Емили Файн и Шарлот Уотърбъри, чиито родители са стари познайници на мама. Предполага се, че ще им кавалерстваме като добри приятели, но не съм сигурен дали Юго ще се задоволи с тази роля. Емили е красиво двадесет и две годишно момиче с пищни форми и закачливо поведение; през цялото време премята гънките на копринената си рокля, което предизвиква непреодолими намигвания от страна на Юго. Нейната най-добра приятелка Шарлот изглеждаше по-скромна на пръв поглед, но нещо особено в погледа й, когато насочва към теб големите си зелени очи, те кара да се съмняваш в тази маска. Тя всъщност беше по-палавата от двете и малко по-късно без колебание ми призна, че мрази да остава сама нощем. Какво можеше да означава това? От последната си стабилна връзка (преди близо единадесет месеца) не се бях срещал с момиче. Лизбет, бившата ми американска приятелка, най-учтиво ме заряза миналия май, като ми обясни, че не желае да прекара остатъка от живота си с мухльо. Какво съм виновен, че толкова обичам книгите и се смущавам в присъствието на хора? Може би Лизбет в крайна сметка беше права. С лекота разказвам всичко, което зная, но съм съвършено неспособен да споделя нещо за самия себе си. Натъжен от тези разсъждения, се оттеглих от компанията под някакъв благовиден претекст. Всъщност може би предпочитам книгите; те поне не си променят настроението. Връщайки се, съжалих, че съм избягал от барчето. Шарлот беше мила и симпатична, можех да опитам нещо. Защо не успявам да говоря нормално с момичетата, подобно на Юго? Ако продължавам така, ще се превърна в безполово същество като стария ми професор от Харвард, който си мърмореше нещо сам по коридорите. Може би приключението, в което, изглежда, се впускам, ще ме изкара от сивото ежедневие?
В навечерието на завръщането ми във Флоренция се случи нещо странно. Портиерката дойде на етажа
