да ми връчи писмо. На плика от скъпа хартия адресът беше изписан с царско синьо мастило и особен закръглен почерк. Вътре имаше обикновен лист със следните няколко реда:
Уважаеми господине,
В книжарницата „Изумрудената маса“ сте проявили интерес към едно произведение на Джорджо Вазари.
Нека да се срещнем в сряда, да кажем, към 14 часа, в музея „Клюни“, зала XII на бившата баня. Ще можем да разговаряме по-подробно за това, което търсите.
С искрен и дружески поздрав.
Отидох на срещата, определена ми от Люсиен Совал. Не знаех дори как ще го разпозная, но предполагах, че книжарят от „Изумрудената маса“ е направил кратко описание на моята особа.
Музеят „Клюни“ е уникално място в Париж. Той прилича на купчина тухли, стоварени до тротоара на булевард „Сен Мишел“. Устроен в развалините на стара римска баня, долепен до готически палат, музеят е всъщност най-старата парижка сграда, останала непокътната през вековете. Вътрешното разпределение е предназначено за представяне на колекции от средновековно изкуство. Макар да беше юни, в залите на банята беше доста прохладно. Още с влизането в помещението, където беше срещата, веднага познах кой с Люсиен Совал. С помощта на очила, които придържаше с ръка, той разчиташе един от надписите (или по- скоро даваше вид, че проверява нещо). Беше дребничък, съсухрен мъж, почти незначителен на вид, но с живи и проницателни очи. Влачеше кафява кожена чанта, която му придаваше вид на пенсиониран уни- нерситетски професор. Под най-обикновената външност бързо съзрях начетен и добронамерен човек. След обичайното запознанство започнахме да се разхождаме по залите на музея, като същевременно беседвахме.
— Както знаете — предпазливо започнах аз, — търся ръкопис, озаглавен „Леонардо и алхимията“. Досега късметът не беше на моя страна, тъй като, изглежда, редките екземпляри от тази книга са изчезнали. Имам дори чувството, че изчезването им е резултат от преднамерено действие!
— Извинете за твърде недискретния въпрос — каза той с известно неудобство, — но по каква точно причина си давате толкова труд да откриете тази книга?
— За докторската си дисертация. Ако успея да включа в изследването си непубликувано писание за Леонардо да Винчи, бих направил стъпка напред в областта на историята на изкуството.
— Уверен ли сте, че това е достатъчно основание?
— Какво искате да кажете? — прекъснах го аз с известно раздразнение. — Така или иначе, досега не постигам никакъв резултат и имам чувството, че се въртя в кръг.
— Вижте, не искам да ви губя повече времето — продължи Люсиен. — Не притежавам книгата, по чиито следи сте се насочили. Не мога да ви помогна. Искрено съжалявам.
Въздъхнах тежко едновременно от разочарование и от облекчение. Бях стигнал до задънена улица и този път наистина нямаше изход.
— Няма нищо, и без това бях загубил надежда — признах аз. — Единственото забавно в тази история е, че имам чувството, че се потапям в атмосферата на един роман, който току-що прочетох — „Шифърът на Леонардо“.
— Книгата на Дан Браун ли? — попита Люсиен Совал.
На лицето му се появи лека усмивка и той свали очилата си, за да ги избърше с мека велурена кърпичка.
— Знаете ли, че съществуват интересни факти около цялата тази работа? Любопитно е, че сте чели тази книга в същия момент, когато сте издирвали ръкописа на Вазари.
— Така е.
Люсиен Совал внезапно млъкна, после продължи с по-напрегнат глас, като че неволно подчертаваше важността на думите си:
— Не взимайте за чиста монета това, което се твърди в „Шифърът на Леонардо“. Единствената му цел е да скрие една много по-разтърсваща тайна, отколкото бащинството на Исус.
— Наистина ли?
— Как иначе да си обясним, че този трилър завоюва тъй бързо огромен световен успех?
— Какво искате да кажете? Предполагам, че това е плод на случайност.
— Случайност?
— Какво друго обяснение предлагате?
— Да, изглежда, че някои хора са желали, планирали и постигнали този изумителен успех.
Изведнъж си спомних думите на Сюзън Кънингам в „И Тати“. Тя също намекваше, че книгата на Дан Браун прикрива друго нещо. Исках да бъда наясно по въпроса.
— Говорите за конспирация, така ли? — попитах аз.
— Не обичам този термин и всичко, което той предполага, но и не виждам как другояче може да се определи това. Когато някои лица се организират тайно, за да манипулират част от обществеността в определена насока, друг термин едва ли е подходящ.
— Но как може да бъде организирано такова нещо? И най-вече, с каква цел според вас?
— Не е особено трудно да се манипулира даден човек, достатъчно е да се контролират източниците на информация. В случая с господин Браун първият етап се състои в доставяне на известен брой сведения. На негово разположение се дават непълни и фалшифицирани данни, най-вече чрез съпругата му, която е документалистка. Докато тя провеждаше своите разследвания в Европа, някои хора й предоставиха подходящи за целта източници на информация, с които тя впоследствие подхрани дейността на своя съпруг. Вторият етап се състоеше в превръщането на „Шифърът на Леонардо“ в световен бестселър. Хората, организирали тази манипулация, са изключително методични и не оставят нищо на случайността; те са организирали масово изкупуване на книги в най-големите книжарници, за да осигурят класирането на „Шифърът на Леонардо“ сред най-продаваните заглавия. Нужно е било на всяка цена да се привлече вниманието на публиката, за тази цел са прилагани всякакви средства. Тайно са използвани услугите на една от най-големите пиар агенции в Съединените щати, на експерти по комуникация. Именно тази агенция е изградила твърде ефикасна стратегия за превръщането на „Шифърът на Леонардо“ в световен бестселър — поръчкови статии в пресата, организиране на няколко предварително нагласени полемики и прочие. Уверявам ви, че това са много интелигентни хора, които разполагат с огромни финансови ресурси.
— Право да ви кажа, това, което ми казвате, е доста невероятно.
— Естествено, те не са използвали господин Браун безпричинно; той разполага с потенциал. Каквито и средства да се вложат, не всяка книга може да се превърне в световен успех. Организаторите на операцията са забелязали героя Робърт Лангдън в предишния роман на Дан Браун, чието действие се развива във Ватикана, и са отчели, че Дан Браун притежава необходимия талант, въз основа на който книгите му могат да постигнат успех. Всъщност самият Дан Браун е много изненадан от своя бляскав пробив. Изобщо не е очаквал такова нещо; в момента пази пълно мълчание и отказва да дава интервюта.
— Нека ви попитам пак: защо е била нагласена цялата тази работа? Не разбирам каква е целта.
— Много просто. Някои хора са имали интерес, огромен интерес, да отклонят вниманието на широката публика по посока на псевдоразкрития относно бащинството на Исус. Да приемем, че Исус е живял с Мария Магдалина, че са имали поколение. Това променя ли в някаква степен нашата лична съдба?
Люсиен се изкашля, като че ли искаше да си прочисти гърлото, и продължи:
— Съществуват няколко клана, водещи помежду си битка от векове, и единият от тях не се е поколебал да разкрие информации, макар и в романизирана форма, за да запази тайна, която смята от основно значение. Това ние наричаме „конспирацията «Да Винчи»“. Трябва да призная, че ударът бе нанесен
