избрал обувките. Пътешественик — обувката ме привличаше. Рядко съм грешил: на гара по пътя ми, верен на изпитания си навик, погледнах върху перона, за да видя с какво са обути туземците. А те бяха боси…
С пръстите на краката си туземното население на гарата се чешеше, демонстрираше нетърпение, разговаряше… Човек е доста отропан и прикрива лицето си с маска. Знае, че то е огледало на душата му. Но може и да не се досеща, че огледало на душата са и краката му. Че и обувките. Краката си в джоба не можеш да скриеш!
Обувките биват чисти и мръсни. Те често са монитор — върху който е изразено душевното ти състояние. Поне половината от около половин милион официално регистрирани душевноболни у нас са с неравномерно изтрити токове, откъдето може би е дошло и заболяването им. Кривенето на походката заради оръфани токове е довело много хора до психично напрежение. Японците са изрядни с обувките. Те имат свой стил в употребата им.
Пристанището в Токио. Бях залепил нос върху кръглото стъкло на корабната кабина. Гледах навън… крака дълги, в обувки, по-високи от обикновените. И без връзки. Краката принадлежаха на началника на граничната охрана. Обувките му изглеждаха изключителни, истинска ценна находка за един изследовател: обувки без връзки?! Езиците им стърчаха изплезени навън като езици на два дракона. Рекох си: „Тук не може да няма някаква история!“
Чувал съм да казват, че японците произлизат от монголците. От монголски и малайски племена се ражда японското племе Ямато. Японският летопис се казва „Коджики“ („Записки за древни дела“). Той е първият писмен паметник, който дава сведения за японската история и митология. Предполага се, че от смесването на аборигените с манджуро-тунгуски и малайско-полинезийски племена се е появило японското племе Ямато. Никой не знае със сигурност откъде произлизат японците. Нито една от съществуващите теории не е призната за абсолютно вярна. Старата столица на Япония е Нара. Там видях гигантска статуя на Буда — Дайбуцу. Толкова е голяма, че човек може да се разхожда прав в ноздрите на Буда. Градът е бил столица. Така става и с човека: бил някакъв, но вече не е. „Да, но той е, който някога е бил!“ — казва ми Япония и с това иска да прибави още нещо. Трябва добре да познаваш този фатален момент, за да разбереш поне отчасти „японското“ мислене. Всяка страна, град, село, населено място на света са изградени освен до вода и върху миналото. Стоят върху него така, както върху своята биография — върху краката си, обути или боси.
Голям дял от японската история след създаването на страната от богинята на слънцето Аматерасу е яркият белег — династията Токугава, или шогуните. Властвали са от 1603 до 1868 година. Страната — изолирана от света! Всеки, който се е доближавал до островите, е бил убиван! Всеки, който е правил опит да ги напусне, е бил убиван! Мръднеш ли — сабя! Непоносим глад! Петстотин седемдесет и четири гладни (оризови) бунта. Стоманен е бил кръгът около бамбукова Япония. Тежки черни облаци лазели по небето и прикривали красивите изгреви на слънцето. Петвековното турско робство в България до 1878 г. в сравнение с жестоката власт на шогуните в Япония е било пример на истинско мирно съвместно съжителство. Но питам: имала ли е тогава Япония друг път на развитие? Кой е спасил страната да не бъде колонизирана от испанците и португалците? Кой е съхранил целостта й? Кой я е опазил да не попадне под икономическа зависимост? Кой е насадил дисциплина в народа? Жестокостта на шогуните е прочута. Мисля си: абе, жестокост — да, жестокост. Но тези хора и затова са стигнали дотук.
За японеца най-тягостната дума, изглежда, е изолация. С мой приятел трябваше да отидем на охранявано място в Токио. Полицията отбелязваше в тетрадката всеки посетител. Приятелят ми рече: „Съжалявам, но не искам да ходя там! Ще се почувствам изолиран!“ Той друга дума не можа да намери, за да опише състояние, което японецът е търпял в историята си и му е дошло до гуша. Изолацията е страшна за човека. Не е хубаво да живееш затворен в граници — нито за човек, нито за страна. Светът трябва да има регулатор! Граници трябва да има! Но добре е, когато те не се чувстват толкова осезателно.
Изолиран и беден е бил народът. Ако трябва да се разглежда японската история на части за улеснение, голям и добър период ще се падне на епохата Мейджи. Тогава широко се отварят вратите на страната за външната цивилизация. Провеждат се реформи. Японецът, като каже: „Мейджи!“, мед му капе от устата. Бих разделил японската история на четири големи периода, колкото е броят на големите острови на тази островна страна: епохата Хейан — златния век на Япония, епохата на династията Токугава, епохата Мейджи и съвременна Япония.
До преди стотина години Страната на изгряващото слънце не е познавала колелото. А то се е въртяло.
Обувките на началника на граничната охрана в Токио ме настройваха да мисля исторически. Дългучът се беше разкрачил като великан. В далечината се виждаше част от Токио. В тази страна е прието хората да се събуват. Японецът види ли татами и си сваля обувките. Той на рогозка с обувка не стъпва. „Рогозка“ ли казах? Хм. Рогозка?! И аз като другите. Татамите никога не са били и няма да станат рогозка. Така е вървяло българското познание за Япония — от книжка в книжка. Всеки е допускал в творбата си „грешките на своето време“. Зърнах да развалят дом. Бяха стигнали до пода, където стоят татамите. Онова не беше рогозка, а дебели чимове от оризова слама! Чимове! И — с определени размери. Човек казва, че държи стая от три, пет, осем… татами!
Японецът притежава забележителна способност ловко да се освобождава от обувките си — те са почти винаги широки и развързани. Първата японска дипломатическа мисия посетила Франция. Начело бил принц Ивакура. Пред един асансьор японските дипломати по навик се събули… Горе, на етажа, се оказали по чорапи?! При пускането на първия влак в Япония по линията Токио-Йокохама официалната делегация се събула пред вагона. И влакът тръгнал. На последната спирка в Йокохама, когато трябвало да слязат, официалните лица нямали какво да обуят. Обувките им останали на гарата в Токио.
ВЕРСИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА ЯПОНЦИТЕ И МОЕ ХРУМВАНЕ ЗА УКРЕПВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА ИМ
Навремето науките не са могли да допринесат много. Слабо са били развити археологията, етнографията, езикознанието, научно-техническите средства от всякакво естество. Не е имало специалисти в Европа, които истински да надникнат „чак там“ — в Япония. Показвала е признаци на живот приложната (практическата) лингвистика, но съпоставителното езикознание не е било на висота, за да открие общи елементи, да докосне „бродещи сюжети“. Хаос в старата научна литература. Едно с едно не се връзва. У нас има книга, излязла през тридесетте години. В нея така, както и другаде по света, в смесицата от логични цитати на учени клокочи и странна „научна“ логика. Говори се, че японците произлезли от хонорите (!!). От хонорите, за да не е от хуните, тъй като „хуни“ не звучало добре. Хората, по логика, свързват хуните с хуни. Тази версия претендира да е научна. Ще я спомена, за да има и „научна“ версия сред легендите. Японският историк Кацуро Хара е отбелязал следното: „Историята не е създадена единствено за историците и напразно е да се оплаква загубата на книжа. Народът трябва да бъде по-признателен на велик човек, който му е открил добър път, отколкото някому, който би му запазил няколко спомена от миналото.“ Умно. Мъдро мислене. Страхът от смъртта ни кара да се величаем и да не живеем свободно и скромно в естеството си.
Мисълта ми отскачаше като щура — ту при тях, японците, ту при нас, българите. Южна хипотеза, северна хипотеза… Преди основаването на Япония островите са били населени от няколко аборигенни племена. До наши дни са останали представителите от племето Айну. А хонорите, които уж нападнали през Корея и Цушима, били точни и изрядни хора. И логиката на учените заиграва. Достатъчно е да се знае откъде е духал вятърът. Оттам са дошли значи, разсъждават те. „Тези учени вярват твърде сляпо на това, което наричат цивилизация. Тогава степента на цивилизацията не е била решаваща при издигането или падането на държавите. В онези далечни времена силата, свирепостта, храбростта са стрували много повече, отколкото самите оръжия.“ „Но ако победата наистина се свързва най-много с храбростта, то трайността и устойчивостта на държавата не са зависели само и изключително от нея. Трайността и устойчивостта на държавата зависели безспорно от държавническия дух (?!). А такъв дух имали хонорите.“ (И оттук…) „Японската държава е могла да бъде създадена от хонорите. От хонорски произход значи са онова дълбоко съзнание и чувство за отговорност, които у японците добили своето завършено развитие в обреда сеппуку, известен под името харакири.“
Виждате ли как се е мотивирал „ученият“ историк! Мотивирал се е с краката. Оттам е духал вятърът —
