то можеше да се окаже вярно. Човек, разбира се, нямаше как да е сигурен. Винаги съществуваше възможност да е пропуснал нещо, за което някои по-умни един ден ще се досетят.
Валириън изтъкваше колко всички сме впримчени в капана на нашето време, на нашата култура и биология, колко сме ограничени по дефиниция в представите си за фундаментално различни от нас същества и цивилизации. А щом те са еволюирали на съвсем различни светове, би следвало да са коренно различни от хората. Възможно е да има същества, много по-напреднали от нас, които да разполагат с невъобразими технологии — това всъщност е почти сигурно — и дори да са открили неизвестни нам закони на физиката. Би било безнадеждна проява на тесногръдие, твърдеше той, да си представяме, че всички значими закони на физиката са открити, тъкмо когато нашето поколение се е заело с проблема. Ще има физика на двадесет и първи век, на двадесет и втори век и дори физика на четвъртото хилядолетие. Сигурно сме смешно далече от истината в способността да си представим как една съвсем различна в технологично отношение цивилизация би могла да осъществява контакт.
Но в такъв случай, разсъждаваше той на глас, те би трябвало да си дават сметка за нашата изостаналост. Ако бяхме по-напреднали, щяха вече да знаят за нас. Ние току-що сме се изправили на два крака, открили сме огъня едва миналата сряда, а вчера с препъване сме се добрали до нютоновата динамика, до уравненията на Максуел, до радиотелескопите и до някои намеци за Свръхединството на физическите закони. Валириън беше убеден, че те не могат да са толкова сурови към нас. Би трябвало да се опитват да улеснят нещата. Защото ако искат да общуват с тъпаци, трябва да са готови на някаква отстъпка за тъпаците. Затова, смяташе той, ако изобщо някога бъде засечено послание, то би му предоставило изключителна възможност. Неговото предимство се изразяваше в липсата на интелигентност. Валириън знаеше как разсъждават тъпаците. Бе убеден в това.
Като тема за докторска дисертация Ели избра, със съгласието на факултета, усъвършенстване чувствителността на датчиците в радиотелескопите. Избраната тема бе съобразена с таланта й в областта на електрониката, освобождаваше я от главно теоретизиращия Дръмлин и й позволяваше да продължи беседите си с Валириън — без обаче да й се налага да предприема професионално опасната стъпка да се обвързва с въпроса за извънземния разум. Подобна тема щеше да изглежда прекалено спекулативна за докторска дисертация. Вторият й баща отхвърляше разнообразните й интереси ту като нереалистично амбициозни, ту като ужасно тривиални. Когато дочу за избраната от нея тема за дисертация (в този момент тя изобщо не говореше на него), той я пропусна покрай ушите си като случаен минувач.
Ели работеше върху рубинения мазер. Рубинът е съставен главно от двуалуминиев триокис, който е почти съвършено прозрачен. Червеният му цвят се дължи на нищожен хромов примес по повърхността на кристала. Когато рубинът се подложи на силно магнитно влияние, хромовите атоми увеличават енергията си или, както обичат да се изразяват физиците, изпадат във възбудено състояние. На нея й доставяше удоволствие да си представя всичките тези малки хромови атоми, призвани да работят трескаво във всеки усилвател, ревностно устремени към нещо полезно — усилването на слаб радиосигнал. Колкото по-силно беше магнитното поле, толкова по-възбудени ставаха хромовите атоми. Това позволяваше мазерът да бъде настроен така, че да стане изключително чувствителен към избрана радиочестота. Тя откри как да създаде рубини с добавка на лантани към хромовите атоми, така че мазерът да се настрои на по-тесен честотен обхват и да засича много по-слаб сигнал от предишните мазери. Детекторът й работеше в среда от течен хелий. След това инсталира новото устройство в радиотелескопите на „Кал Тех“ в долината Оуънс и успя да засече, в съвсем нови честоти, нещо, което астрономите наричаха тристепенна фонрадиация на черното тяло — останки от радиоспектъра на огромната експлозия, създала тази вселена. Великия взрив.
— Я да видим, схващам ли добре? — повтаряше си тя. — Значи, взимам аз един инертен газ, който се намира във въздуха, втечнявам го, добавям няколко примеса на един рубин, прилагам му магнит и в миг засичам огъня на Сътворението.
След което удивено поклащаше глава. За всеки несведущ в стоящите зад това физични закони то сигурно изглеждаше като арогантна и претенциозна проява на некромания. Как можеш да го обясниш например и на най-добрите учени отпреди хиляда години? Те са знаели за въздуха, за рубините и за парчетата руда. Но за течния хелий, за стимулираното излъчване или свръхпроводимите енергийни помпи? За тези неща не са знаели нищо. Всъщност, припомни си Ели, те не са имали и най-смътна представа за радиоспектъра. Дори видимия спектър са си го представяли съвсем бегло — от наблюдението на небесната дъга. Та те дори не са знаели, че светлината представлява вълни. Как можем да очакваме, че ще разберем науката на една цивилизация, която ни е изпреварила с хиляда години?
Трябваше да прави рубини в големи количества, защото много малко от тях отговаряха на необходимите изисквания. Имаше и камъчета, подходящи за бижута. Повечето бяха прекалено малки. Но тя си слагаше някои от по-големите. Стояха добре на тъмния фон на тоалета и косата й. Дори внимателно шлифован, камъкът показваше известни аномалии, поставен в пръстен или на брошка. Например странния начин, по който улавяше светлината под определени ъгли, рязкото отразяване във вътрешността си или това розово проблясване посред рубиненото червено. Приличаше на учения, който пръв открил биохимичните принципи на фотосинтезата при зелените растения и оттогава насетне вечно носел борови иглички или стръкче магданоз на ревера си. Колегите й, при цялото си уважение към нейния напредък, смятаха това за проява на известна маниерност.
Големите радиотелескопи по света са построени в отдалечени райони по същата причина, поради която Пол Гоген отплавал за Таити: работят добре само далече от цивилизацията. С увеличаването на гражданския и военен радиотрафик на радиотелескопите им се налага да се крият — скътани, да речем, в някоя тъмна долина на Пуерто Рико или изгнани в обрасла с шубраци пустиня на Ню Мексико или Казахстан. Увеличаването на радиоинтерференцията все повече налага да се строят телескопи извън Земята. Учените, които работят в такива откъснати от света обсерватории, обикновено са упорит и твърдоглав народ. Съпругите им ги зарязват, децата напускат домовете им при първа възможност, но астрономите остават по местата си. Рядко някой от тях се смята за мечтател. Обикновено постоянният научен състав на тези обсерватории се състои от прагматични хора, хора на експеримента, специалисти, които разбират много от антени и анализ на данни, и почти нищо от квазари и пулсари. Най-общо казано, като деца те не са мечтали за звездите, а по-скоро са бърникали в повредения карбуратор на семейния автомобил.
След защитата на доктората си Ели прие предложеното й място за изследовател в Обсерваторията Аресибо — огромна купа със сечение 305 м., монтирана върху склона на карстова долина сред планините в северозападната част на Пуерто Рико. Тя изгаряше от нетърпение да включи своите мазерни детектори към най-големия радиотелескоп на планетата и с тяхна помощ да погледне към колкото може повече различни астрономически обекти — близки планети и звезди, центъра на галактиката, пулсари и квазари. Като редовен сътрудник на Обсерваторията щеше да разполага със значително време за наблюдения. Достъпът до големите радиотелескопи по света е предмет на люта конкуренция, при наличието на толкова значими изследователски проекти, които трудно могат да се вместят. Затова времето за ползване на телескопа, резервирано за постоянния изследователски състав, е безценна привилегия. Това е единствената причина мнозина астрономи да са готови да прекарат години от живота си в тези забравени от Бога места.
Освен това Ели се надяваше да изследва няколко близки звезди за възможни сигнали с разумен произход. С усъвършенстваната от нея система за прихващане ставаше възможно да се засече радиоизточник от планета, подобна на Земята, дори да се намира на няколко светлинни години разстояние. А едно развито общество, решило да се свърже с нас, несъмнено би било способно на много по-мощно енергийно излъчване, отколкото човечеството. Ако Аресибо, като радарен телескоп, можеше да излъчи един мегават енергия към определен участък в пространството, то тогава една цивилизация, съвсем малко по- напреднала от нас, би могла, мислеше си тя, да излъчва по сто мегавата или повече. Ако те преднамерено излъчваха сигнал към Земята от телескоп с размерите на Аресибо, но със стомегаватов излъчвател, Аресибо щеше да ги засече буквално навсякъде в рамките на Млечния път. Замисляйки се внимателно, Ели с изненада установи, че това, което беше направено в търсенето на извънземен разум, е далеч по-малко от възможното. Струваше й се, че ресурсите, отделени на този въпрос, са нищожни. А лично тя трудно би посочила някой по-значим научен проблем.
Сред местното население радиоастрономическият комплекс Аресибо беше известен като „Ел Радар“. С
