Алдудо ратайче и злополучното приключение с търговците от Толедо.[424]
Но разказът продължава — Дон Кихот замисля второто си излизане. Той се вслушва в съвета на ханджията и потърсва оръженосец. Влиза в преговори със своя съсед Санчо Панса. Двойката се оформя съвсем в духа на пародията. Господарят е висок и мършав, Санчо е къс и набит, Дон Кихот има костеливо лице с остри черти, оръженосецът — кръгло и бузесто лице, неиздаващо особена интелигентност. Същите отлики важат и за Росинант и Сивчо, безсмъртни и те в световната литературна митология. Ефектът — чисто външният комичен ефект — е постигнат по най-достъпен и красноречив начин.
Но у Сервантес този външен ефект е само примамка. Още през първото си излизане Дон Кихот влиза в досег с народа — бедното ратайче, практичния ханджия, мулетари и проститутки, толедски търговци. Това е нещо ново. В рицарските романи има само крале и принцове, кралици и придворни дами, великани и магьосници. Народът навлиза в потока на повествованието, превръща го в пълноводна река и се налага като постоянно действуващо лице.
При първия си поход Дон Кихот се чувствува самотен. Той се впуща в дълги монолози по чисто рицарски образец и в дълбоки размишления. Трябва му обаче аудитория, събеседник, човешки контакт.
Санчо Панса е потомък на разкрепостени селяни, на младини е работил като земеделски работник на чужди господари, между другото и на бащата на бакалавъра Самсон Караско. Той е собственик на късче земя и си има дом, жена и челяд. Практичен и мъдър по свой начин, донякъде наивен, той се подвежда по обещанията на Дон Кихот, защото след големите географски открития и масови преселвания испанските селяни стават по-склонни към приключения, спойката им със земята отслабва. Дон Кихот не току-така му чертае перспективата за острова. Острови продължават да се откриват из океаните и моретата, така че обещаният остров не е само химера.
Дон Кихот предприема втория си поход със Санчо. Той е човечеството — трезво, разсъдливо, користно и практично, — което тръгва след духовния водач, носител на нещо ново, неразбрано, недостъпно, облечено в одеждите на безумието и на утопията. Има ли нещо ново и смело, което да не е било приемано през вековете като неосъществимо, чудато и утопично? След Сервантес на похода към новото ще се дава често и името донкихотовщина.
Сервантес създава у читателя на първата част на „Дон Кихот“ впечатлението, че търси с несигурни стъпки пътя към сполуката,[425] разколебан от неуспехите си в областта на пастирския роман и на драматургичното си творчество. Той иска да създаде нещо ново и прозира, че има сили и може да осъществи намерението си, но не знае как ще откликне на новото читателят. Познава с цената на несметни горчивини вкусовете на съвременниците си, но не желае да им се подчини безпрекословно.
Разказва за общуването на рицар и оръженосец и пресъздава безсмъртните им диалози, но не е сигурен, че те ще се понравят, преминава към чудатите приключения — верен на първоначалния си пародиен план, — но се съмнява дали те ще имат успех сред закърмена с рицарски романи публика.
Прехвърля се към чисто пасторални откъси (Пастирката Марсела), опитва приключенския пътепис (Разказът на бившия алжирски пленник), не пренебрегва и любовните трагедии (Фернандо и Доротея, Карденио и Лусинда). Той дава образци от цялата предшествуваща литература, за да не изгуби изведнъж контакт с читателя.
Не всеки път има органична връзка между откъсите и главното действие. Те са понякога направо вмъкнати без всякаква спойка, сякаш авторът не знае как да продължи и търси да печели време. На места нишката на разказа се губи, ние забравяме Дон Кихот и Санчо или по-скоро чакаме с растяща носталгия появата им. Някои от епизодите не са по вкуса ни, звучат анахронично и ние чакаме с нетърпение да ни върне авторът към вечно новите и никога неувяхващи разговори между двамата герои, към техните думи и дела.
Първата част е част на търсения, лутания и импровизации. В нея всичките приключения на Дон Кихот са случайни. Те се зараждат във въображението му, защото той съзира в реалните неща свои образи и видения. По светкавичен асоциативен път преобразява всичко околно и го издига до висотите на лудостта си. Срещу него няма още организирано съзаклятие на близки и далечни, на познати и непознати, на еснафи и сноби. Приключенията му не са инсценирани от „доброжелатели“, „спасители на душата му“ или от търсещи забавления празни хора.
Това кара много от познавачите да предпочитат именно първата част, поради нейната спонтанност и непринуденост, въпреки някои явни слабости в строежа й.
Първата част е голям успех за автора, който надминава и най-смелите му надежди и очаквания. Но на какво се дължи този успех? Възвишеният ренесансов дух в него е откритие на по-късни векове. Чувствителността на читателя се мени през вековете. Смешното и гротескното, което е привлякло съвременника, пасторалното и приключенското, което е приковало вниманието му, престават да интересуват читателя от времето на романтизма. Той търси величаво трагичното у героя и поводите за смях стават източници на скръб и сълзи. С реализма се откриват нови достойнства — Дон Кихот е борец за новото, за възтържествуване на доброто и на правдата. Той е предтеча.
Тези промени на чувствителността наблюдаваме също и в развитието на един и същ читател, който е чел „Дон Кихот“ в различни възрасти. Не преминаваме ли от смеха на детското повърхностно четене към сълзите на романтичните години, за да стигнем до откривателското четене на зрялата възраст, защото безсмъртният роман дава храна на всяка мисъл и служи за основа на всякакви тези?
Колко хубаво описва впечатленията си от „Дон Кихот“ Хайнрих Хайне с тънък анализ на възприятията си в различни възрасти!
Втората част е писана от по-уверена ръка. Тя предлага на Дон Кихот лукаво замислени приключения- клопки. Шествуващата пред него слава му подготвя лоши шеги.
Самсон Караско подготвя третото излизане на Дон Кихот, за да може да го срещне и победи в двубой, като го принуди по този начин да се откаже веднъж завинаги от лудите си мисли. Но не сполучва.
Херцогската двойка познава до най-малки тънкости първата част на романа, а каквото не знае, научава от разговори с Дон Кихот и от разбъбрилия се Санчо. За да внесат разнообразие в убийствено скучното си съществуване, испанският гранд и неговата съпруга устройват цял низ скъпо струващи най-зрелищни „приключения“. Техният дворец става център на действието и там двамата герои влизат в контакт с херцога и неговата съпруга, с домашния им свещеник, с дуени, млади придворни дами, лакеи. Цял един свят на излишни люде, на чийто фон се открояват с още по-голяма сила добродетелите на двамата герои.
Дон Кихот и Санчо Панса излизат с чест от всички опити да бъдат осмени и унижени.
Разбойникът Роке Гинарт е чел романа и ги спасява от своите побратими. Той им подготвя и пътуването в Барселона, където в нови варианти се повтарят сцените от херцогския дворец. Това е първото влизане на безсмъртната двойка в град, но високо покровителство предотвратява всяка намеса на властите.
Тук, в Барселона, най-сетне Самсон Караско постига целта си.[427] Той побеждава в нов двубой Дон Кихот и изтръгва от него обещанието да напусне странствуващото рицарство и да се прибере в родното село.
Органичната спойка е много по-силна във втората част. Развитието на действието е много по-логично. Откроява се рязко ръководната нишка. За сметка на по-добрия строеж се губи обаче чарът на импровизацията, който прави така привлекателна първата част.
Мненията са много разделени и аргументировката е богата и внушителна, но и тук нека оставим читателя да си изработи според чувствителността си свое собствено мнение.
Развитието на отношенията между Дон Кихот и Санчо Панса е главната тема в романа и по вкуса на днешния читател, както и по преценка на съвременните критици, най-привлекателното, най-оригиналното и най-гениалното във великото произведение.
Това развитие е отразено първо в разговорите на двамата герои — в начина, по който те разговарят, в темата и не на последно място, в самия говор.
Неповторими са, а и не се повтарят никога — въпреки че са чести и многобройни — разговорите, живите и винаги нови диалози. Под влияние на книгите, които е чел — рицарски и пастирски романи, — Дон Кихот говори с езика на Амадис Галски и на други техни герои. Фразите му са много дълги, надути и натруфени, описателни и пълни с фигури, сравнения, отстъпления, клишетирани епитети, алегории от богатия арсенал на митологията. Този му език, а също и мисълта, която пъшка под неговото бреме, са почти недостъпни за Санчо. Само в почивките между две рицарски екзалтации двамата намират общ говор, на теми по близки до живота, а това значи по-близки до Санчо. Оръженосецът е селянин, а рицарят — дребен селски
