Увод в дзен-будизма

Трудолюбието на монасите е пословично. Когато денят не е определен за занимания в манастира, скоро след закуска, около пет и половина през лятото и около шест и половина през зимата, човек може да ги види да работят на манастирските ниви или в градината към дзендо. По-късно някои монаси отиват на групи в съседните села да просят ориз. Те поддържат реда вътре и вън от манастира. Когато се казва: „Тук е като в дзен-манастир“, това означава, че става дума за възможно най-чистото място. Обикновено с дзендо са свързани неколцина покровители, чиито домове монасите редовно посещават за ориз и зеленчуци. Когато просят, те често се отдалечават на няколко километра от манастира. Можете да ги срещнете по пътищата да теглят двуколка, натоварена с тикви, картофи или репи дай-кон. Понякога отиват в гората да събират дърва и съчки. Разбират и от земеделие. Тъй като трябва да се издържат сами, те са и земеделци, и сръчни занаятчии, и общи работници. Често пъти сами строят своя дзендо и други сгради под ръководството на специалисти. Работата им далеч не е съвършена, но се трудят толкова усърдно, колкото и другите работници, а понякога и повече, защото за тях трудът е култ.

Монашеската община се самоуправлява. Тя има свои готвачи, надзиратели, ръководители, пазачи, церемониалмайстори и др. Въпреки, че учителят е душата на дзендо, той не е пряко свързан с управлението на манастира. То е поверено на старшите членове на общността, избрани заради качествата им, показани през дългите години на учение. Когато се запознава с Дзен, човек обикновено се удивлява от дълбоката и трудно доловима „метафизика“ на учението и си представя монасите като строги, бледи мъже с наведени глави, забравили за света. Ала в своето всекидневие те са обикновени смъртни, заети с тежък труд. Обичат да се шегуват, винаги са готови да си помогнат, не се срамуват от никаква работа, дори от онази, която понякога се смята за недостойна от по-издигнатите. Тук най-силно се проявява влиянието на Хякуджо. По такъв начин на монасите се осигурява хармонично развитие. Те нямат традиционното образование, което се получава от книгите или от теоретичните поучения. Но наученото от тях е приложимо и резултатно, защото основният принцип на живота в дзендо е „учене чрез практика“. Те презират лекото обучение и гледат на него като на сдъвкана храна, предназначена за възстановяващ се тежко болен. Според някои на третия ден, след като една лъвица роди, тя бутва малките си в пропаст, за да види дали ще успеят да изпълзят обратно сами. За тези, които не успеят, тя повече не се грижи. Друг въпрос е доколко е вярно това, но нещо подобно прави и дзен-учителят като се отнася към учениците си с привидна грубост. Често пъти монасите нямат достатъчно дрехи, нито достатъчно храна, нито достатъчно време, за да се наспят, а на всичко отгоре имат и много работа — физическа и умствена. Тези външни потребности и вътрешни стремежи оказват влияние върху характера им и често в резултат се създава изключителна категория хора, наречени завършени дзен- учители. Тази уникална система на образование, която все още се прилага във всеки дзендо на Риндзаи, не е много добре известна сред непосветените, въпреки че сега има стремеж да се научи колкото може повече за живота в дзен-манастирите. Съвременният комерсиален и технологизиран свят навлиза все повече на Изток, така че почти не е останало място за тихи занимания, а вероятно в скоро време дори уединеният остров на Дзен ще бъде погребан под вълните на ненавистния материализъм. Дори самите монаси започват да не разбират духа на първите учители. Не може да се отрече, че някои неща в монашеското обучение могат да бъдат подобрени, но възпитанието в дълбоко религиозен дух и почтителност към живота и труда трябва да бъде запазено, за да продължи Дзен да съществува още много години.

От теоретична гледна точка Дзен обхваща цялата вселена и не е обвързан с нормите на антитезата. Но тук почвата е хлъзгава и мнозина залитат, когато пристъпват по нея, а подхлъзнат ли се, падането е катастрофално. Подобно на някои от средновековните мистици, изучаващите Дзен понякога се превръщат в либертинисти, като губят всякакъв контрол върху себе си. Историята познава немалко такива случаи, а психологията лесно обяснява процеса на такова падение. Веднъж един дзен-учител казал:

— Нека идеалите на човека се въздигат високо като короната на Вайрочана, но нека неговият живот бъде така пълен със смирение, че той да се простре в поклон дори в краката на едно бебе.

Животът в дзен-манастира е разпределен до минута и всичко, до най-малката подробност е строго подчинено на този дух. Именно това е спасило Дзен от падане до равнището на някои от средновековните мистични течения и затова дзендо играе голяма роля в учението Дзен.

Когато Танка (Данся), живял по време на династията Тан, пристигнал в храма Еринджи в столицата, било страшно студено. Той взел една от дървените статуи на Буда и запалил с нея огън, за да се стопли. Пазачът на храма го видял и извикал възмутено:

— Как посмя да изгориш статуята на Буда?

Танка започнал да рови в пепелта, като че ли търси нещо и казал:

— Търся свещените сарирас65 в пепелта.

— Как можеш да намериш сарирас от дървен Буда? — попитал пазачът.

Танка отговорил:

— Ако не намеря сарирас мога ли да взема и останалите две статуи за огъня?

След време пазачът на храма останал без вежди, заради това, че упрекнал Танка в светотатство, но върху самия Танка гневът на Буда така и не се стоварил.

Макар да се съмнявам в историческата достоверност на тази история, тя е показателна и всички дзен- учители са единодушни за духовната извисеност на осквернителя на Буда — Танка. Когато един монах попитал учителя си за смисъла на стореното от Танка, учителят отговорил:

— Когато е студено, седим край огнището и огънят гори.

— Когато е горещо, отиваме в бамбуковата горичка край потока.

— Бил ли е Танка прав или не?

Каквото и да е било основанието за постъпката на Танка от гледна точка на Дзен, няма съмнение, че такива действия ще се смятат за голямо светотатство и ще бъдат избягвани от всички ревностни будисти. Онези, които все още не са познали дълбоко Дзен, могат да стигнат до крайности и дори до престъпления — и всичко това в името на Дзен. По тази причина правилата в манастирите са строги — гордостта да напусне сърцето и чашата на смирението да бъде изпита докрай. Когато Шуко (Чухун) от епохата на династията Мин пишел книга за десетте похвални дела на монаха, при него дошъл самоуверен млад човек и го попитал:

— Какъв смисъл има писането на такава книга, щом в Дзен изобщо не се говори за това, кое е достойно и кое недостойно?

Шуко отговорил:

— Когато петте състояния (скандха) започват да се преплитат и равновесието между четирите елемента (махабхута) се нарушава, как можеш да очакваш, че няма да има злини?

Младият монах обаче настоял:

— В крайна сметка четирите елемента са лишени от съдържание, а петте състояния не съществуват.

Шуко му ударил плесница и казал:

— Толкова хора знаят поне основите на учението, а ти все още си невеж. Дай ми друг отговор.

Монахът не отговорил и понечил да си тръгне сърдит.

— Защо не избършеш мръсотията от лицето си? — усмихнал се учителят.

В Дзен силата на всеозаряващото прозрение трябва да върви ръка за ръка с дълбоко чувство на смирение и кротост.

В монашеския живот има период, който е посветен изключително на умствената тренировка на монасите, и тогава те не се занимават с физически труд, освен в крайно наложителни случаи. Този период е известен като сесшин. Заниманията се провеждат на няколко пъти и траят по една седмица. Те са известни като „летни занимания“ (геанго) и „зимни занимания“ (сецуанго). Серията летни занимания започва през април и завършва през август, а зимните продължават от октомври до февруари. Сесшин означава „събиране и концентриране на ума“. През това време монасите се затварят в дзендо, стават по-рано от обикновено и стоят до късно през нощта. Имат лекции (кодза или теишо) всеки ден. За учебник използват някоя от книгите на дзен-литературата, като Хекиганшу, Риндзаироку, Мумонкан, Кидороку, Каианкокуго и