Бързо забравих страховете си пред красотите на пейзажа, въпреки че може би ако разбирах езика или по-скоро езиците на моите спътници, нямаше да може да загърбя така лесно тези страхове. Пътувахме през целия ден, който се изниза бързо, и много скоро ни заобгръщаха първите сенки на нощта. Разминавахме се с чехи и словаци в живописни одежди и отбелязах, че повечето от тях страдат от базедова болест. Множество кръстове стърчаха по протежение на пътя и моите спътници се кръстеха, като минавахме край тях. Коларят бе подкарал конете бясно, ако и състоянието на друма да бе плачевно поради снежната виелица. Но понякога хълмовете бяха толкова стръмни, че колкото и да бяха налагани, животните теглеха бавно и мъчително. Изразих желание да сляза и да походя малко пеша, та дано ги пооблекча, както правим при такива случаи в Англия, но коларят не ми позволи.

— Не, не! — възкликна. — Не бива да ходите тук; вълците са твърде свирепи. — И сетне, малко шеговито, търсейки да предизвика одобрителни усмивки от страна на останалите, добави: — Така или иначе, може да си имате някои затруднения във връзка с това, преди да си легнете.

Единственото спиране, което той си позволи, бе, за да запали фенерите. Когато се стъмни, като че ли някакво възбуждение обхвана пътниците, които започнаха да му говорят един през друг, молейки го да увеличи скоростта. Коларят безмилостно зашиба конете, подканвайки ги в същото време със силни викове. По едно време сред тъма, та пред нас съзрях сивкав проблясък, като да имаше процеп сред хълмовете. Възбудата на пътниците нарасна; пътната кола продължаваше бесния си устрем, поклащайки се като лодка сред бурно море. Наложи се да се хвана здраво, търсейки опора, и имах чувството, че летим по пътя, кой то сега бе станал равен. Планините като че ли ни запритискаха от двете страни, накланяйки се върху нас, навлизахме в прохода Борго. Един след друг моите спътници започнаха да ми поднасят най-различни подаръци като придружаваха това ту с любезна дума, ту с благословия, а също и с онези предпазни движения, които бях видял пред странноприемницата в Бистриц: кръстния знак и предварването от „лошо око“. Докато напредвахме със същата скорост, коларят се наклони напред, а пътниците се надвесиха през прозорците от двете страни, тревожно взирайки се в тъмнината. Беше очевидно, че очакват да се случи нещо, но въпреки че заразпитвах, никой не пожела да ми даде и най-малкото обяснение. Това състояние на тревожна напрегнатост продължи известно време и накрая видяхме пред нас проходът да се разкрива откъм източната му страна. Сега аз също се бях надвесил навън, търсейки с поглед екипажът, който трябваше да ме откара при графа. Всеки миг очаквах да видя отблясъците на фенерите на колата, ала мракът беше пълен. Пътниците се изтегнаха отново на местата си с въздишки на облекчение, които прозвучаха като подигравка спрямо собственото ми разочарование. Бях се замислил вече какво да предприема, когато коларят погледна часовника си и каза на другите нещо, което едва успях да дочуя, толкова тихо го направи. Стори ми се, че разбрах нещо от рода на: „пристигнахме един час по-рано.“ След това се обърна към мен, възкликвайки на един немски, по-лош и от моя:

— Няма никакъв екипаж тук. Тъй като никой не ви чака, защо не продължите до Буковина и не се върнете обратно утре или вдругиден? Като че ли по-добре е вдругиден.

Докато изричаше това, конете започнаха да цвилят и да се дърпат така, че едвам успя да ги обуздае. Сред хор от възклицания и прекръствания от страна на спътниците ми до нас внезапно спря една карета, теглена от четири великолепни черни коне. Караше я висок човек с тъмна брада; лицето му оставаше скрито от голяма черна шапка. Успях само да видя блестящите му очи, които ми се сториха червеникави, когато се обърна, за да говори с нашия колар.

— Тази нощ пристигаш рано, приятелю.

Заеквайки, коларят отвърна:

— Господин англичанинът бързаше.

— Затова, предполагам, искаше той да продължи към Буковина. Не можеш ме излъга, друже; зная много, а и коне те ми са бързи.

Казвайки тези думи, се усмихна и светлината на фенера падна върху сурово очертани възчервени устни, иззад които проблясваха остри зъби с белотата на слонова кост. Един от спътниците ми прошушна на друг стих от Бюргеровата „Ленора“, гласящ:

Denn die Todten reiten schnell

(Защото бързо пътува смъртта)

Странният кочияш очевидно го чу, тъй като вдигна поглед и усмивката му стана по-широка. Тогава пътникът извърна лице настрани, едновременно насочвайки напред показалец и малък пръст и кръстейки се.

— Подай багажа на господина — нареди водачът на каретата.

Куфарите ми с изключителна бързина бяха натоварени на другото превозно средство, след което и аз слязох от това, с което бях пътувал. Кочияшът ми помогна да се кача на каретата със стоманена захватка; силата му трябва да бе изключителна. Тръсна поводите, без да каже нито дума и навлязохме в мрачините на прохода. Поглеждайки назад, успях да различа под зрака на фенерите туловищата на конете на пътната кола и очертанията на силуетите на надвесилите се от нея неотдавнашни мои спътници, правещи кръстни знаци. Сетне коларят шибна конете и те се отдалечиха по посока на Буковина. Докато се стопяваха сенките на нощта, усетих, че ме обгръща странен хлад и едно ужасно чувство на самота; в този момент върху раменете ми бе хвърлено едно наметало, а върху коленете — одеяло и водачът ми каза на превъзходен немски:

— Нощта е студена, майн хер, и моят господар, графът, ми нареди да се грижа за вас. Под седалката има бутилка сливовица, в случай, че ви се прииска да пийнете една глътка.

Нямах желание да пия, но бе някак си успокояващо да зная, че можех да го сторя, ако пожелая. Чувствах се странно, а и поизплашен. Помислих си, че ако в този миг ми се представеше друга алтернатива, щях да я предпочета, вместо да продължа това нощно пътуване към неизвестното. Каретата се движеше с равномерен ход и в права линия, докато не направи пълен завой и продължи по друг прав път. Стори ми се, че минаваме през едни и същи места; за да се уверя, взех като ориентир една издатина в скалата и по този начин открих, че предположението ми е вярно. Усещах изкушението да попитам водача при това положение, ако забавянето бе умишлено, то всяко възражение от моя страна щеше да бъде безсмислено. Все пак от време на време ме обхващаше любопитство да узная колко време се бе изминало. Така, че се реших да запаля клечка кибрит, за да погледна часовника си; оставаха няколко минути до полунощ. Това силно ме впечатли, понеже всеобщото суеверие, свързано с полунощ, като че ли бе задействувало и у мене под влияние на последните ми преживявания. Не ми оставаше нищо друго, освен да бъда в очакване, съпроводено от чувство на болезнена напрегнатост.

Тогава откъм нещо като едва различима далечна плевня се чу вълчи вой — протяжен и мъчителен стон, сякаш породен от страх. Един подир друг още вълци подеха същия звук, докато заедно с вятъра, който започна да духа в прохода, не заприижда от вси страни единогласен вопъл, идващ през нощното тъмнило от всевъобразими далнини. Воят оказваше сходно въздействие върху ми и върху конете; аз изпитвах желанието да сляза и да хукна, а те лудешки се мятаха настрани. На кочияша му се наложи да употреби цялата си огромна сила, за да ги обуздае донякъде. При все това слухът ми привикна към звука, а добичетата се успокоиха дотолкова, че той можа да слезе и да застане пред тях, за да ги гали и да им говори усмирително. След това зае отново седалката си и потеглихме с голяма скорост. Сега обаче, стигайки до другия край на прохода, внезапно завихме, за да поемем по един тесен път вдясно.

Край нас се извисяваха високи дървета, които на места сплитаха клони отгоре ни, образувайки нещо като тунел; зад тях огромни скали продължаваха да ни пазят от напора на вятъра. Воят на вълците ставаше все по-близък и близък, като че ли ни заобикаляха отвсякъде. Отново ме обзе страх, който и този път бе споделян от конете. А водачът ни най-малко не се смути. Въртеше глава, оглеждайки се наляво — надясно. Колкото до мен, аз нищо не успявах да видя в тъмнината.

Неочаквано съзрях от лявата ни страна слаб син пламък. Кочияшът също го забеляза; спря веднага конете, скочи на земята и изчезна в мрака. Не знаех какво да правя, още повече, че воят на вълците се приближаваше. Ала кочияшът се върна внезапно и без да каже нито дума, подкара отново каретата. Предполагам, че след това трябва да съм заспал, сънувайки тази перипетия, защото тя като че се повтаряше безспир, подобно на ужасен кошмар. Единия път пламъкът се появи толкова наблизо, че дори в обкръжаващата ни тъмнина можех да наблюдавам движенията на водача. Той се насочи бързо в тази

Вы читаете Дракула
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

1

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×