падаше на големи парцали, докато в далечината, спускайки се зад високите планини, слънцето грееше с цялото си великолепие. В равнината по две по три, а някъде и по повече се движеха черни точки — това бяха вълците, които се събираха.

Всеки изтекъл миг ни се струваше цял век, а слънцето скоро щеше да залезе съвсем. Започнахме ясно да различаваме членовете на всяка група — тази на преследвачите и тази на преследваните. Имахме впечатлението, че последните не си дават сметка, че някой ги гони или пък че това не ги интересува. Въпреки това обаче, колкото повече те ускоряваха лудешкия си бяг.

Вече бяха съвсем наближили нашето скривалище и аз и професорът се снишихме, стискайки здраво оръжията си. По лицето на Ван Хелсинг се бе изписала непоколебима решителност.

Два гласа в унисон извикаха: „халт“! Единият от тях — емоционален — принадлежеше на моя Джонатан, а другият — твърд и решителен — на мистър Морис. Циганите може и да не разбираха немски, но у никого не можеше да има съмнение относно смисъла на думата, още повече при начина, по който бе произнесена. Така че те се поспряха, докато лорд Годалминг и Джонатан препуснаха от едната страна на пътя, а доктор Сюърд и мистър Морис — от другата. Главатарят на циганите, внушителен мъжага, приличащ на кентавър ведно с коня си, им направи знак да отстъпят и подкани хората си да продължат. Те шибнаха конете, но нашите четирима приятели вдигнаха пушките си по многозначителен начин. В същото това време Ван Хелсинг и аз се показахме иззад скалата и се прицелихме в тях. Като се видяха обкръжени, циганите спряха пак и изпълнявайки една заповед на предводителя си, грабнаха оръжията си, състоящи се главно в ножове и пистолети, и застинаха в готовност за схватка.

С рязко движение на юздата главатарят пришпори напред коня си, посочи първо слънцето, скрило се вече почти напълно, а после — замъка и каза нещо на хората си. В същия миг четиримата наши скочиха от конете си и се втурнаха към каруцата. Виждайки това, предводителят на циганите с рязък глас даде нова заповед, в резултат на която хората му сключиха кръг около каруцата.

В цялата суматоха видях, че от две противоположни страни на кръга от цигани Джонатан и Куинси се опитват да си пробият път към каруцата. Очевидно бяха решени да успеят, преди и последният къс от слънцето да изчезне зад хоризонта. И като че ли нищо не бе в състояние да ги задържи, нито насочените пистолети, нито бляскащите ножове на циганите, нито застрашителния вой на вълците. Енергичните движения на Джонатан и решителността, която той излъчваше, накараха циганите, стоящи срещу него, да отстъпят. Джонатан се възползва от смута сред тях, скочи върху каруцата и с изненадваща сила повдигна сандъка и го запрати на земята. Междувременно Куинси Морис трябваше да употреби цялата си сила, проправяйки си път през циганите от другата страна. Той отчаяно се хвърли напред между святкащите остриета на ножовете на противниците си. Така, размахвайки своя огромен извит нож, успя да стигне до каруцата точно когато от нея скочи Джонатан. Вече се бях зарадвала, че поне до този момент и двамата са невредими, когато забелязах, че Морис е притиснал стомаха си с лявата си ръка, а между пръстите му се стича кръв. Но това не забави действията му: докато Джонатан се нахвърли върху единия край на сандъка в усилия да го отвори, той яростно пъхна ножа си под другия край на капака и го натисна с все сила. Усилията на двамата се увенчаха с успех — гвоздеите изскърцаха и капакът отхвръкна встрани.

През това време циганите вече бяха прекратили всякаква съпротива под заплахите на насочените към тях дула на „уинчестърите“ на лорд Годалминг и доктор Сюърд и се бяха предали. Слънцето беше почти изчезнало зад зъберите и всички участници в драматичното произшествие хвърляха сенки върху снега. Ясно видях лежащия в сандъка граф. Бе толкова възблед, че приличаше на восъчна кукла, а червеникавите му очи блестяха застрашително. Тъкмо тогава отблясъците на последните слънчеви лъчи в тях угаснаха и изразът им стана ликуващ. Обаче в този миг блесна ножът на Джонатан и потръпнах, като видях как му отрязва главата. Едновременно с това Морис заби своя в гърдите му.

Това, което се случи сетне, бе чудо: пред очите ни тялото на вампира за част от секундата се превърна в прах и изчезна.

Без да кажат нито дума, циганите се отдалечиха. Вълците също започнаха да се разотиват тихо. Замъкът на Дракула се открояваше все така самотно на фона на небесното зарево и всеки камък от полуразрушените му зидове се виждаше отчетливо.

Морис бе легнал на едната си страна върху снега, който се обагряше от изтичащата му кръв. Всички се спуснахме към него, при което аз с лекота преминах през светения кръг около мен. Джонатан коленичи, при което раненият облегна глава о бедрото му и едновременно с това, въздъхвайки, хвана дланта ми. Сетне, като погледна към изкривеното ми от мъка лице, с усмивка изрече:

— Зная, че умирам, но съм щастлив, защото успях да дам своята малка дан в борбата срещу злото. А и не само заради това. Вижте!

Погледите на всички проследиха посоката, в която сочеше пръстът му, и се спряха на челото ми, за да установят, че прокобният белег е изчезнал. Малко след това доблестният Куинси Морис издъхна.

Дневникът на Джонатан Харкър (добавка от седем години по-късно)

Преди седем години изживяхме голям ужас и отчаяние, но щастливите дни, които последваха, като че ли до голяма степен забулиха спомена за това. На нас с Мина ни се роди дете. Нарекохме го Куинси.

През пролетта на настоящата година направихме едно пътуване до Трансилвания и посетихме местата, от които бе тръгнал зловещият причинител на толкова невероятни събития. Макар и замъкът да се извисяваше мрачно както преди, беше ни трудно да повярваме, че всичко, което бяхме видели и чули, е истина.

Пазим в един сейф всички записки и дневници, свързани с тази история. Ван Хелсинг ни предупреди, че е излишно да ги показваме някому, когато и да било, защото така или иначе никой не ще ни повярва.

,

Информация за текста

© 1991 Теодор Михайлов, превод от английски

Bram Stoker

Dracula, 1897

Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010 г.

Допълнителна редакция: NomaD, 2010 г.

Издание:

Брем Стоукър. Дракула

Редактор: Пламен Гулев

Художник: Вихрен Михайлов

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Елена Ананиева

ИК „Гулев“, София

ИК „Петекс — Petex“, София, 1991

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15688]

Последна редакция: 2010-03-24 17:00:00

Вы читаете Дракула
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

1

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×