Записки по българските въстания

много, т.е. когато ще играе железният аршин, оставя на майстора да се разпореди.

Неограничена е властта както на майстора, така и на калфите между абаджийския еснаф. Тия се разполагат, както им скимне, със съдбата на беззащитните чирачета.

— Хлябът ми ядеш, магарски сине, и душманлъка ми мислиш — казва разяреният грубиян майстор и удря колкото си може с железния аршин.

Когато биеха някой нещастник, то обикновено един от по-силните калфи хващаше жертвата с мускулестите си ръце, туряше главата му между краката си и обтягаше с ръцете си потурите му, а майсторът с прехапана уста извиваше се, като че сече дърва.

В еснафската кондика всичко е предвидено, що се отнася до работниците, като например, че тия трябва да бьдат покорни на майсторите си, никога да не им възразяват както на тия последните, така и на майсторицата, да не излязват с цигара пред всеки един майстор от еснафа, да им стават на крака в празничен ден, да ги питат, когато ще излязат в неделя, и пр., и пр. Но нигде не се споменава колко часа трябва да трае работата, до кое време храненият със зелева чорба и тригодишен боб чирак ще си навежда врата над коравата аба. Ето защо лятно време работата се продължава от заран до тъмни вечери, а зимно време до полунощ непреривно. Даже и малките чирачета, които не вършат никаква работа, а избадат на парцал или на потурите си, са длъжни да подсмърчат около свещта, защото според абаджийската физиология, когато в една стая, гдето работят, има някое лице да спи, то и на другите им се доспивало. Ако някой от тия последните заспи, т.е. от чирачетата, церът му е готов. На часа няколко иглени бодове ще се забият в месата му и той изревава като заклан. Абаджийската дисциплииа изисква още, щото всеки да седи турски с подгънати крака отдолу си. Тежко и горко на оня, който се осмели да си простре на минута едина крак: ножиците или аршинът на часа ще предрънчат.

Стаята, в която живеят тия нещастни калфи и чираци, се мете и чисти на неделята един път, именно в събота вечер. Боклукът от дребни абени парцалчета и всевъзможни други нечистотии се трупа зад вратата, да го прескачаш с кривак. Горението на миризливите лоени свещи, които са в общо употребление между абаджиите, и честото им секнение с ножиците пълнят и така умирисаната одая с отвратителна миризма. Космите, които се образуват от рязанието на абата, хвърчат като сняг из стаята. Но иди се опитай да отвориш вратата поне за една минута. Заблуденият калфа на часа ще извика: „На бащината ти къща нямаше ли врата?“

Вечер, когато си легнат да спят и донесат различни парцалаци, от които още по-голям прах се дига, всичките захващат да кашлят наред, като че коват дюлгери. Разбира се, че най-много и силно бухтят простудените малки чирачета, които калфата и бие още да престанели. Няма нужда да ви разказвам, че „юнашкият прах“, или „сиромашката сермия“, както се изразяват гурбетите, е в твърде голямо изобилие из абаджийските одаи.

Храната на тия отритнати от света хора е една от най-долните: бобова чорба, в която зърната плават тук-там по повърхността, и едро нарязан лук като трески; зелева чорба, с кайдисан праз отгоре, лук и пипер, а в неделен ден шаранска риба, която се продава в Русчук грош оката. Не ще дума, че и хлябът съответствува на горните гозби. Майката на нашия майстор, старо отвратително същество, когато отиваше да пазарува брашно, питаше продавачите: „Нямате ли измикярско брашно?“ „Ние не знаеме какво бива измикярското брашно“ — отговаряха тия последните. „Ех, не знаете; такова, което да не се опича и прави дебела кора“ — казваше тя. Удивително е, че тая стара мешина, лицето на която беше чиздосано като стъргалка, за награда на безбожната си икономия снаха й я навикваше като просекиня пред очите на достойния й син и много пъти се случваше да нощува в готварницата, свита на кълбо. Но нейните костеливи ръце пак не преставаха да треперят, когато сипваше гозба или раздаваше хляб на чираците. А за кого тя печелеше, когато се отнасяха с нея като с кучка? Дявол я знае: това и тя самата не можеше да го обясни.

В абаджийския еснаф съществува едно устройство и някои правила, които се почитат и от турското правителство. Тия си имат своя устабашия, който се избира измежду най-старите майстори, и един чаушин като помощник на първия, тоя последният тича надолу-нагоре, когато стане нужда. Длъжността на устабашията е да надзирава за правилното изпълнение и поддържание на някои стари абаджийски обичаи и предания. Ако се докаже например, че някой стипца майстор е отворил дюгена си в празничен ден, да продаде нещо; ако някой е извикал мющериите на съседа си, преди тия да са тръгнали от дюгена му; ако друг някой е продал по-евтино, отколкото е трябвало, с цел да привлече повече покупатели, ако някой остър калфа е показал непокорство пред майстора и пр., и пр. — устабашията е длъжен да свика лонджа (събрание), която ще съди виновния. Страшна е била процедурата на тия абаджийски лонджи в по-старите времена, когато чорбаджилъкът е бил в своето цветущо положение, а гласът на сиромаха не се е слушал от никого. Обвиненият е стоял прав, особено ако е бил от младите майстори, пред фанатиците съдии с кръстосани ръце на пояса, които са произнасяли приговора си, без да му позволят да се обади поне една думица. Обикновено наказанието се състои в глоба от восък, между две до пет оки. Тоя восък се предава в една от черковите в чест на святи Иван Летний, който е покровител на абаджийския еснаф. Те, абаджиите, имат и обща еснафска кутия, с която събират доволно пари, но наместо да ги употребят за някое общополезно дело, пръскат ги по вятъра. На много святци на деня палят свещи от няколко оки на дебелина като колове, или пък правят угощения, наречени теферичи. Но в последно време те са изоставили много от тия стари обичаи и са се завзели за по-сериозна работа.

Нашият майстор, на когото и аз ядях хляба, беше от ония чорбаджийски типове, които се намират почти във всеки град из България. Още от младите си години той бил чалъшкън човек, или ачигьоз, както се изразяват людете от търговския лагер. Захванал своята кариера от голата игла, но гореспоменатите качества му спомогнали в късо време да изплува над водата, да стане човек кенди-башина, да си има едно малко кепенче. Една прекрасна нощ, когато майсторът му се готвел да предаде богу душа, ачигьозлията момче скъсало тефтерите и пренесло чуждата стока в своята къща. Това обаче не му побъркало да отиде на другия ден на майсторовата си смърт, гдето проливал сълзи заедно с другите. Ако това способно момче се е било хванало от правителството, когато краде, то навярно всеки би погледнал на него с отвращение, но простият случай го запазил и старите майстори скоро захванали да му казват „добър вечер“ и да говорят помежду си, че еди-кой си ще стане човек. Всички знаеха отпосле подробно как е станала работата, но никой не казваше на крадеца в очите, че той е калпазанин, че той е извършил безбожно дело, защото било срамотно, не било прилично да се говори така, честта се убивала на един тьрговец… Но още повече. Моят майстор не само че имаше добър почит между еснафа, но гласът му се чуваше и в общината, готвеше се да стане и епитроп на една от българските черкви. Всеки го имаше за пример, как той с чалъшмъка си можал да стане „човек“.

И най-малкия случай не пропущаше той да не злоупотреби, излъже било в земание-давание, било в заплащанието на калфите. Дойдат на дюгена простодушни турци да си пазаруват дрехи. Майсторът се върти на пета наоколо им, нарича ги алар, черпи ги с горчиво кафе, подлизва им се от всяка страна, докато им изгори душата със стоката си, за която се закълнава сто пъти, че е от първо качество и по-надолу не му отърва да я даде. Това, положим, е обща черта между българските така наречени търговци, с много малки изключения. Тия не въртят честно своята работа, не спечелват от комерчески способности, но от различни хитрости, непростени спекули, лъжи и измами и прости сойгунджилъци. Който е способен най-много да лъже, той само може с време да стане „почитан човек“, да му се слуша гласът навсякъде. Но тия пари били спечелени с кални средства — за това никой не иска да знае.

— Търговец съм аз — казва горделиво благородният крадец, — а не като тебе, голак и прост работник.

Ако попитате вие тоя търговец що е той заслужил със своята търговийка на другите, каква полза има человечеството от неговите везни и аршина му, то той ще да ви отговори просто и ясно, че не е петимен за нищо, почитат го навсякъде, плаща си редовно дълговете и данъка и си живее мирно, в съгласие с всичките, кланя се до земята на по-силните от него, а слабите презира и тъпче. А ако вие не обичате да лъжете, не си продавате съвестта на пазар и сте си издигнали гласа да защитите правдата, да спомогнете на потъпкания, за което ви хвърлят в затвора, всичкият свят е готов да извика. „Той е вагабонтин“, „Няма да стане от него човек“, „Не си гледа работата“ и пр. Идете после и кажете, че на тоя свят има право. Но да продължим да свършим по-скоро своя разказ, защото на читателите омръзна вече да слушат за овчари и абаджии.