Записки по българските въстания

87

Това се приготовлява така: изкопават най-напред полегата дупка в земята, която опалват добре с огън, като пещ. Песле тукрят вътре телето или агнето например заедно с кожата му, като замажат отвън добре дупката, да не поема никакъв въздух. По тоя начин месото става твърде вкусно.

88

При първата битка турците не нападнали по един път, защото се бояли, че имат работа с московци или със сърби. Лесно обаче тия констатирали съмнителния факт. Няколко аскерлил се навели по земята да търсят хвърлените от въстаниците куршуми, конто, като видели, че са валчести, а не длъгнести, познали с какви хора имат работа.

89

Храната турците вардеха по-строго, отолкото самите комити. Много решителни юнаци нощно време през турските караули и на месечината от пожара ходеха в селото да крадат брашно било от своите къщи, било от чужди. Някои от тях станаха жертва.

90

Вижда се работата, че планът на Бенковски, който говореше: „Ще отида в Коприщица, когато видя под байряка си 2000 души и влизанието ми ще да се предшествува от закалванието на мнозина чорбаджии.“ — да беше се изменил вече…

91

Турското: „Сиз анна, сиз баба.“

92

За горчивата участ на Еледжик ние се известихме по-после, когато пристигна друг един пратеник, Стоян Муховченинът.

93

Крайчо имал пълно право, защото можа да се укрие в Средня гора здрав и читав, докато дойдат освободителните войски.

94

После нашето заминувание петричени били нападнати втори път от турците при Вран камък. Под предлог уж, че трябвало да направят петричени рай (поклонение) пред златишките аги, отделили и покарали със себе си 17 души първенци. Но като дошли до Смолската река, клането се почнало. Имената на погиналите мъченици са: Христоско Червенков, Игнат Маяков, Петър Пе-негов, Мито Хаджийчето, Дончо Анен, Никола Михайлов, Иван Димитров, Гинчо Шаламан, Ганчо Еров и др., на които имената не зная. Ганчо Еров се завърнал с половин врат заклан и той обадил за станалото. А на Гинча Шаламан, като го карали, отрязали му едната ръка и му я подали да я носи с другата!…

95

Освен кръста в нас останаха още и дебели суми пари, които бяхме взели от беглика. Те се състояха повечето от бели меджидии, турени в дисагите на отец Кирида, който трепереше над тях.

96

Башибозуците имаха право, като говореха, че откак излезли комитите но Балкана, не останало шума за козите им. Един от тях лично ми говореше в Ловеч, че като ударили един комита с куршум в гърдите, из гърба му изскочила едни кривач шума заедно с куршума. Тоя комита беше Войновски, офицерът от четата на Ботева, ударен около Троян.

97

В тая местност картата бележеше само няколко села, а имен-но: Липян, Бросеп и тетювепските колиби. Отец Кирил казваше, че знаял някакъв си манастир по тия страни, но не можеше да опрсдгли мястото му.

98

От това място турците взеха ндшата кореспонденция по въстанието, заедно с протокола на Оборище, както казах вече. Всичката тая кореспонденция беше поверена на Белопитова, която той носеше на своето сиво конче. Белопитов беше на 20-годишна възраст, ученик още, предаден всецяло на святото дело.

99

Любопитни са патимите на всеки бунтовник отделно, който се е скитал през 1876 година из Балкана. Стотина томове, до някоя степен еднообразни може би, биха се написали, ако да бях събирал разказите на всекиго. Аз ще да опиша само една хилядна част от разказа на двама души: Н. Обретенов и С. Пенев, минали с четата на Ботева и отчегарени в Стара планина, по която се скитали близо около един месец. „В Етрополската планина изпаднахме при един овчар — говорят тия, — комуто като поискахме хляб, престори се уж, че е наклонен да ни даде. «При себе си хляб нямам — каза той, — но на кошарата, която не е далеч, дал господ.» Незабавно той тръгна към кошарата и ние го последвахме. Като извървяхме 500–000 крачки място, зачу ни се глас от човешко болезнено стенение, там наоколо из шумата. Вървим ние от най-напред и не обръщаме никакво внимание, защото водачът ни, който беше същият овчар, уверява ни, че това било гласът на една чамава овца. Ние ли се наближавахме до тайнствения глас, или той извика по-нависоко, но до нашия слух дойдоха следующите умилни думи: «Водица, братко… За хаир си — дайте ми водица!»… Овчарят иска да ни заглавика, за да ни отвлече вниманието и сега, но ние, без да го послушаме, ударихме в шумата, отгдето се чуваше гласът. Знайте що се представи напредя ни? Едип от нашите другари (името му не помня), когото бяхме изгубили преди един ден, лежи с очите нагоре в папратта, потънал в кръв, в умирающо състояние. Дордето ние се обърнем да попитаме овчаря каква е тая работа, видяхме само гърба му, като бягаше. Ние дръпнахме револверите да усмъртим тая черна душа, но в това именно време от друго едно краище пламнаха около десятина пушки, куршумите на които изхучаха наоколо ни. Понеже нашлте пушки бяха затъкнати от дъжда, изпразнихме си револверите само насреща им и потънахме в шумата…“

Както виждате, работата е била съвсем проста. Около кошарата на овчаря-българин е имало заложена пусия от башибозуци, които си надували спокойно чибуците, а овчарят е ходел да примамва скитающите се полуубити бунтовници. Иди после всичко това и недей кла нерязаните турци! Ако башибозуците замръкваха и осъмваха по усоето да чакат комити, то това бе тяхна свята длъжност, тия бяха в пьлпото си право. Как постъпихме ние с турските комити по късно, когато тия, някои от гях само, не искаха да се предадат? Видях едлн път, когато в с. Попкьой, Разградско, носеха главите па няколко души, с песни, а управителят Х. А. ги