които се познава напуканата му като церова кора кожа.
Всичко това е лесно, но да видим сега как ще да се излезе навън, как ще да се събере с хората поевропейченият овчар, който цели пет-шест години робувал по Добруджа, не виждал женско лице в разстояние на това време, забравил кога се казва „добър ден“, кога „добър вечер“, който имал повече земане-даване с вълци, кучета и магарета. Най-малко три деня ще стои той до портата, от вътрешна страна, да гледа през дупките, заедно с някого от домашните, да му показват проходящите по улицата мъже и жени, а особено момите, които той успял вече да забрави. Тук аз говоря повече за неженените, които си дохождат за пръв път след заробването им в Добруджа. Ако бъдещият къщовник не се реши да пристъпи прага и после изтичанието на трите деня, то грижливата му майка е принудена да вземе и други мерки, по- решителни. Когато той се навежда да зяпа в стъпките на някоя жена, тя, майка му, отваря полекичка портата и го изтиква на улицата, като заключи подиря му. Който е ходил в Котел или селата, той знае с какви високи дувари са обградени тамошните къщи, през които не е твърде лесно да се премине.
Поразен като от тряскавица, след няколко отчаяни погледи към дувара, придружени с глухо пъшкание, нашият приятел се отправя из улицата към кафенето, което от по-напред е било показано от майка му. Върви той с такава ревност, като че отива на бесилницата; колкото души го срещнат по пътя, с изключение на децата и момите, на всичките е длъжен да целуне ръка съгласно инструкциите, дадени от майка му; защото това било почит и „ачигьозлък“. Приучен „с рунтавия“ калпак, който не е хвърлял от главата си в разстояпие на толкова години, той се чувствува, че на главата му няма нищо, че тя е гола, че може би да е излязъл от тях гологлав, без да си тури новия фес. Но не смее да си вдигне ръката, да се похване по главата, защото отвсякъде гледат на него, ще му се смеят. После няколко дена той вече обръгва и свободно си подхвърля броеницата нагоре, която тича да хване с двете си ръце.
Всичко наопаки върви у тия наши съотечественици. Техните богаташи хаджии може би да са главната причина, които им са изкривили понятията и са ги деморализирали във всяко отношение. Зимно време тия носят тънки дочени дрехи, които другите хора употребляват в най-големите горещини; а лятно време, през месец май, изгорелият и почернял като опърлен кютюк овчар от добруджанското слънце се облича в дълъг кюрк, подплатен с кожи, в който се поти и пъшка, като че се намира в запалена пещ. Но тъй бил адетът, сега така трябвало, тъй ходел синът на еди-кой хаджи, казва майката, и злочестият син трябва да се подчини на обичайното робство.
Това глупаво подражанпе се е отразило и в строението на къщята. В Котел и околните нему села, на които той доста влияе, се правят къщи изключително на два ката, в които само една стая се оправя, и то на долния кат, изкопана в земята и непостлана. Останалите стаи, без прозорци, само четири голи стени, така си остават, в които държат сирене, вълна, бяла пръст, станове, нищелки и пр. Но тук не се гледа личната полза, а що ще кажат другите, глупавото общо мнение, когато видят, че еди-кой не си направил къщата на два ката, което показва, че той е несъстоятелен, и хаджи Божил ще престане да му казва вече „добро утро“, ще му падне ихтибарът.
Още по-чудно се женят и годяват котленските овчари. Много пъти се случва, щото умните родители се мятат на стари години да играят хоро на годежа, когато главният виновник на тържеството се пощи в това време в някое добруджанско келемле или го бият като тъпан, че отървал овцете из нивята. Подир шест месяца или година, той научава това, когато приеме от годеницата
Когато проводят сватя да иска някое момиче, то тая последната захваща да хвали своя повереник, че той е смирен като овчица, деветтях пари в девет възли ги върже, с никого се не скарва, никому не е край да възрази за нещо, има си до 50–60 крака овчици и пр.
В заключение аз съм длъжен да ви кажа и това, че котленските овчари и въобще всичките котленци са били верни поданици на турските султани, с твърде микроскопически изключения. Наистина, че Котел е отечество на ред български деятели като Софроний, Бозвели, Мамарчев, П. Берон, Раковски (последният произхожда от с. Раково, малко селце в Сливенския балкан); но никой от тия последните не е можал да преживей дълго време в своето родно място по причина на гоненията, които са търпели от страна на верноподаните чорбаджии. Разказват, че бащата на Раковски, дядо Стойко, бил изпратен от чорбаджиите в Цариград с букаи на краката. А когато П. Берон напечатал своя Рибний буквар и изпратил няколко екземпляра до общината на своето родно място, то закоренелите чорбаджии възвърнали обратно всичките книги до техния издател, които според тях били нехристиянски и вредетелни. Разбира се, че на котленци най-голямо влияние са имали техните дебели богаташи-хаджии, за които ще да поговорим по-напространно, като дойде ред за Елена, така също верноподанически град на ятаганската държава. От друга страна обаче, ние сме принудени да причислим Котел в числото на ония градовце, гдето българщината е блещукала и в най-мрачните времена. Котел е един от първите градовце, гдето населението не пропусна да влязат кърджалии и делибашии.
II
Такива бяха горе-долу хората, с които аз бях длъжен, против волята си, да преживея цели четири години, от 1866–1870 година, в качеството си на овчар. По само себе си се разбира, че всичко дотука изказано относително живота и понятията на котленските овчари напълно се отнася и спрямо мене.
Когато обявих на баща си, че ми е омръзнал вече овчарлъкът и че желая да го напусна, то той се разсърди страшно, а другите ме провозгласиха за нехранимайко — защото нечуто беше дотогава подобно възражение и непокорство от страна на един овчарски син.
— Не те съветвам аз тебе да станеш калугер, защото тия последните са най-големите хайдути на света — каза ми един ден моят верен другар, с когото бяха ни проводили, само двама, с яловите овце във Варненския балкан, близо до с. Девня.
Моля читателите да ми позволят, за да ги запозная по-отблизо с тоя мой другар, който, макар и да беше овчар, но съвсем не приличаше на котленските овчари.
Той се казваше Кондю Делидимоолу, мъж на 40 години вече, къс-дебел, като ромено батлаче, с голяма глава, лице, широко като пълна месечина, очи, светли, като разпалени въглени, и дълги червеникави мустаки с увиснали краища, които приличаха на буква „С“. Твърде рядко той ги подсукваше нагоре, и то само тогава, когато започваше да разказва за някои бабаитлъци, като например за Димитра Калъчлията, когото той познавал. Късите му дебели ръце приличаха на мечешки панчи, а двата му големи пръста — като на жаба костенурка главата. Много беше видяла и патила главата на бай Кондя. За него ходеха твърде неприятни слухове между всичките хора, които го познаваха; но никой не смееше да му каже направо, че той е такъв или онакъв. Макар той и да беше задомен на своето отечество, в Котленско, но бедната му ступанка едва ли го виждаше на петтях години веднъж. Той се изгубваше понякога за дълго време, без да го знае никой накъде се е пръждосал, и после шест меоеца или години пак се явяваше, като нов месец, одран и окъсан като свраките, когато се връщат по вършитба.
Във време на това негово изгубвание едни разпущаха слух, че той минал във Влашко; други — че отишел да кара биволи в Арабистан; четвърти уж го видели, че работил на моста, който се правеше по онова време на Луда Камчия, облечен с арнаутска долама, и пр. А най-вярното беше това, че Кондю шеташе по пътищата кога с дружина, кога сам, както намери за по-добро. Но никой не искаше да го изкаже на правителството, защото тогавашното турско правосъдие не правеше разлика между обвиняеми и свидетели, а на равна част употребляваше тоягата както на едните, така и на другите. Имаше мнозина, които бяха виждали Кондя в гората, с тузлушко шишене на рамото, с дълъг ятаган на кръста и с турски тарабулос на главата, който излязвал да иска хляб, но — казах — всеки си мълчеше.
Късно една вечер, когато Кондювата стара майка се прибирала да си ляга, непознати хора почукали полекичка на вратата, от която един се обадил: „Аз съм — отвори.“ Баба Димовица познала гласа на своята рожба, която не била виждала толкова години. Тя отворила вратата и Кондю се умъкнал вътре с други
