Сега към поета приближава най-тежкият удар на съдбата. Още от първите дни на престоя в Париж, Хайне се намира почти непрекъснато в парични затруднения. Нито доходите от литературните му трудове, нито подкрепата на чичо му Соломон са достатъчни за живота, който води той, несвикналият да търпи лишения. Ето защо за него е добре дошла годишната пенсия от 4800 франка, която му отпуска френското правителство и която той получава редовно от 1837 до 1848 г. Приблизително същата сума му изпраща и чичото. Един ден обаче поетът получава известие, че чичо му е умрял на 23 декември 1843 г. в Хамбург и че неговият син и главен наследник Карл Хайне не бил склонен да продължи изплащането на месечната помощ, тъй като това не било споменато изрично в завещанието на покойннка. Спорът бива изгладен в полза на поета едва през 1849 г., след като изтерзава страшно нервите му.
От началото на 1848 г. неговата болест — неспирно напредваща Tabes dorsalis — започва да се влошава все повече. През месец май с.г. поетът излиза за последен път и след това ляга в своята „гробница-дюшек“, гдето остава непрекъснато цели осем години — истинскн жив труп; той търпи неизказани мъки, но въпреки това запазва до последното си дихание цялата свежест и бистрота на своя ум. Тук трябва да бъде спомената неговата последна и най-чиста любовна — но само призрачна — страст: една млада, красива жена от немско потекло, известна под името „Mouche“, и проявила се във френската литература под псевдонима Камила Селден, се грижи с ангелска всеотдайност за него и не се откъсва от одъра на великия страдалец до сетния му час. Хайнрих Хайне умира в 4 часът сутринта на 17 февруари 1856 г. Съобразно изказаното още приживе желание, той бива погребан не в блестящето гробище Пер Ла-шез, а в полите на тихия Монмартър — в гробището на изгнаните и заклеймените.
От всички укори, хвърлени върху Хайне, най-тежък е този за липсата на любов към отечеството; от друга страна, обаче, тъкмо този укор може да бъде отхвърлен най-лесно, ако приемем поета такъв, какъвто той действително е — необходима рожба на своето време. В прекрасната си студия върху „Млада Германия“ Георг Брандес пише: „Наистина, той не обладаваше оня вид патриотизъм, приписан от него самия на немците изобщо — патриотизъм, който стеснява сърцето и на студа се свива като кожа, а онзи, който стопля сърцето и го разширява, така че то едновременно с любовта към отечеството, обгръща и целия мир на цивилизацията“. За отношението на Хайне към свободолюбивото движение на нашето време, същият отличен познавач на съвременната литература се изказва по следния начин: „Той носеше цялото свободолюбие на една жадна за свобода натура; той ламтеше за свобода, нямаше я и я обичаше от цялата си душа, но в същото време носеше и любовта на великите натури към човешко величие, редом с чисто нервния ужас на тънкочувствителни натури от всяка посредственост… Презираше догматизма във всички негови форми… Въобразяваше си, че е монархист, наричаше се роялист по убеждение, защото имаше цезарев мироглед, а му липсваше изразът за това. Мислеше, че е и се наричаше демократ, защото беше от плебейски произход; мразеше всякакви привилегии на потеклото и се чувствуваше изправен във вечна опозиция срещу дворянството и духовенството. В съкровения си душевен живот обаче той беше последователен. Привидното противоречие в неговите симпатии и тенденции се дължеше на това, че ведно със свободата обичаше величието и красотата“.
Щродтман, най-добрият биограф на поета, пише следното: "Трябва всякога да помним, че в поезията на Хайне личат два периода — периодът на рухващия романтизъм и началото на една нова поезия на бъдащето. Да установи насоката на това ново поетично изкуство, да създаде нови велики идеали за бъдещето на мястото на избледнелите идеали от миналото — за това Хайневият талант не беше достатъчно силен, а времето, в което живееше, не беше годно да даде сигурна опора на подобни стремежи; от друга страна, Хайне беше още твърде много запленен от традициите на романтичната поезия, от която той често се мъчи да се откъсне, и това обяснява вечното противоречие в неговите творби. Ето защо, ако можем да кажем за Хайне, че вярва и люби само за да разруши отсетне своята вяра и своята любов, то това е право само за ония случаи, гдето вярата и любовта му се струват болнави. Тогава неговото остроумие се превръща в щит, с който той се отбранява от надвластни чувства и идеи; чувството за святост не е може би никога тъй живо в него, както когато той призовава всички адски изчадия да я разрушат; чувството му не е може би никога тъй дълбоко и съкровено, както когато се мъчи да го отпъди с горчива ирония от себе си:
Всяка година простата мраморна плоча в Монмартърското гробище, върху която е издълбано името на поета, бива укичена с цветя и венци; и ние чувствуваме тогава, колко прави са думите на поета:
„Не зная наистина, дали заслужавам, един ден светът да укичи с лавров венец ковчега ми. Поезията, колкото и да я обичах, беше всякога само свещена играчка или осветено средство за божествени цели… Но меч трябва да положите върху ковчега ми, защото аз бях доблестен воин в освободителната бран на човечеството“.
Информация за текста
© 1947 Димитър Стоевски
Издание:
Хайнрих Хайне. Избрани стихотворения
Издателство „Хемус“, 1947 г.
Художник на корицата: Борис Ангелушев
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15596]
Последна редакция: 2010-03-20 16:00:00
