същата онази усмихната тийнейджърка с плитчици, чиято снимка и интригуваща история водеше вечерните новини — до появата на следващата трагедия.
Никой не разпозна Холи, а когато по случайно стечение на обстоятелствата осем месеца по-късно тя отново влезе в новините, дори тези, които бяха виждали всеки ден Мери Лин Пиърс, никога не разбраха, че скромната и сериозна млада жена е била някога обожаваната и безкрайно щастлива Холи Елиът.
Намери си работа в една книжарница на булевард „Юнивърсити“. През свободното си време четеше романтични истории, но само със щастлив край. А когато синьо-зелените й очи натежаваха от умора, но не се предаваха на съня, защото там я очакваха кошмарите, тогава започваше да съчинява свои истории — и пак задължително с щастлив край. Само така момичето се бореше с нескончаемите си ужасни спомени.
Две години след трагедията Холи попадна на един роман, чието действие се развиваше в Аляска. Препречете историята три пъти и после потърси още информация за четиридесет и деветия американски щат. Описанията на дивата красота й напомняха силно за Монтана, където някога бе живяла толкова щастливо със своите родители. Привличаше я дори и прякорът на Аляска — „Последно убежище“.
Холи си купи еднопосочен билет за кораб от Сиатъл до Анкоридж. На заминаване получи препоръчително писмо от управителя на книжарницата — кратко описание на неговата мълчалива, но изключително работлива и компетентна служителка. И тъй като разполагаше само със свидетелство за раждане, и книжка за социално осигуряване, тя реши да кандидатства за паспорт. В молбата промени името на Мерилин. Искаше Мери Лин Пиърс да почива в мир сред цветята на гробището, необезпокоявана повече от духовете, които винаги щяха да измъчват Холи.
Една сутрин Мерилин Пиърс се качи на борда на „Арктическа звезда“. По документи тя бе на двадесет години, но само пет месеца по-рано, на Коледа, Холи Елизабет Елиът, която вече не съществуваше, бе навършила едва петнадесет.
Холи пристигна в Аляска с настъпването на арктическото лято. През това паметно лято, когато започна работа в консервната фабрика на Кодиак, тя за пръв път усети бледи проблясъци на надежда под неугасващата северна заря.
После дойде зимата, с мълчаливите си снегове и безкрайната тъма, която събуди отново спомена за онази смъртоносна вечер в Деня на Свети Валентин.
Холи имаше начин да се върне в Сиатъл, а дори да отиде и още по на юг. Но тя бе наследила силата и куража на своите родители и не можеше да пренебрегне това наследство. Трябваше да остане. Бе длъжна да намери начин да живее със снега и с тъмнината.
Дългите зимни нощи девойката прекарваше в четене. Постепенно самата тя започна да пише истории за любов, които й даваха по-голяма сигурност и закрила от чуждите. Холи добре контролираше създадения от нея измислен свят. Там нямаше опасност някоя непредвидена трагедия да съсипе живота на героите. Тя никога не би го позволила.
Върху белия лист Холи разказваше за любящи и състрадателни мъже и жени, които не биха предали тържествените си клетви и обещания за любов. Нейните герои и героини също имаха проблеми: мъчителни и почти непреодолими сърдечни тайни. Накрая обаче тайните биваха разкривани, демоните — прогонвани, а грешките — прощавани. И неизменно дори и най-непреодолимите пречки — побеждавани от надеждата, куража и любовта.
Девойката пишеше своите любовни истории на ръка, с едър, детински почерк, чиято разбираемост не накара издателите да върнат нейната първа творба, въпреки че обикновено се изискваше напечатан текст. Книгата бе не само прочетена, но и публикувана, и посрещната от читателите с топло чувство.
Малкото жители на Кодиак дори не подозираха за съществуването на Холи. Те познаваха само Мерилин Пиърс — скромната млада жена, която живееше на четири мили от града в една недодялана колиба високо над морето. Никой от тях изобщо не подозираше, че Холи всъщност е авторката на бестселъри, Лорън Синклер. Тя държеше в местната банка толкова пари, колкото да преживява. Останалото предвидливо бе инвестирала и всяка година анонимно отпускаше от него големи суми на организации, които защитаваха жертви на престъпления.
Цялата си поща, включително множеството писма от свои читатели, Холи получаваше в Кодиак на името на Мерилин Пиърс. Писмата ги препращаше в големи пликове или в кашони на издателството от Ню Йорк. Младата писателка отговаряше винаги, но изпращаше пощата до издателя си, а той, от своя страна, с нюйоркски щемпел препращаше на посочените адреси. Холи обясняваше действията си с желанието да не бъде обезпокоявана. Не искаше никой да знае къде живее, не желаеше дори да стане известно, че Лорън Синклер бе само един псевдоним.
Холи живееше съвсем скромно в своята къщичка. Още изпитваше остра болка при мисълта, че ако не бе гледала телевизия в онази нощ на Свети Валентин, навярно би чула звуците в кухнята, би разбрала какво става и би предотвратила по някакъв начин трагедията.
Холи се бе лишила от телевизор и радио, не получаваше и вестници. Понякога, когато отиваше за провизии в града, хвърляше поглед върху заглавията в печата, но никога не купуваше нищо. Предпочиташе да си живее в своя измислен свят, обитаван от мили хора, за които можеше да гарантира, че не биха довели до безсмислени трагедии и разбити сърца.
През кратките часове на Коледния ден, отбелязал нейния двадесет и шести рожден ден, Холи реши да се разходи до града. Под чистото синьо небе снежните кристалчета блестяха като диаманти, огрявани от причудливите огньове на топлото слънце. Холи мина покрай едно кино и забеляза реклама на „Бягай, артист“, с Джейсън Коол в главната роля. Тя остана дълго време като зашеметена пред неговия портрет. Напомняше й за нейните герои — силен и нежен, любящ и учтив.
Киното не работеше на Коледа, затова на следващия ден Холи измина отново осемте мили до града. Тя изгледа филма с Джейсън Коол няколко пъти, а през следващите четири години ходеше на всяка филмова премиера с негово участие или под негова режисура.
Младата жена не можеше да допусне дори за момент, че в реалния живот истинският Джейсън Коол не е така внимателен и нежен, силен и героичен, както си го бе Представяла. Но сега трябваше да се изправи пред горчивата истина: човекът, който винаги бе приемала за романтичен герой, всъщност беше абсолютно прозаичен. Без капчица съжаление Джейсън Коол възнамеряваше да унищожава. Планираше по най-жесток начин да убие един от героите, създаден с толкова нежност от нея — любящата майка, която иска единствено да прекара остатъка от живота си със своето дете.
И сега, само след седемнадесет дни, Холи щеше да се срещне с истинския Джейсън Коол. Тя трябваше да намери начин, щеше да намери начин да му обясни, че тази майка не трябва да умре.
Холи докосваше с нежни, разтреперани пръсти сватбената рокля на майка си и докато галеше мъничките листенца на избродираните цветя, взе решение. Щеше да бъде в тази рокля на срещата си с Джейсън Коол. Просто щеше да я облече за късмет, както възнамеряваше да вземе и петте снимки, които бяха символи на нейното семейство… безценни символи на огромната и непобедимата любов.
ПЕТА ГЛАВА
Лос Анджелис, Калифорния
Понеделник, 13 март
Въпреки че Николас Голт прекара уикенда със своите дъщери в Санта Барбара, той успя да събере и малко информация за Рейвън У. Уинтър. Завъртя няколко телефона през късните часове, когато момичетата спяха. Никой от неговите източници обаче не можа да му каже какво означава средното „У“, но това бе дребна подробност в сравнение с много по-важната и обезпокояваща мистерия около Рейвън.
Ник разбра, че Рейвън бе известна под прякора Снежанка Акулата. Само на тридесет и три години, тя вече се бе наложила като един от най-добрите адвокати в света на шоубизнеса. Поради прословутото й умение да смазва конкурентите си, всички в Холивуд се стремяха да я имат от своята страна на масата за преговори. Рейвън можеше да си позволи лукса да избере когото си пожелае за свой клиент, и тя наистина представляваше най-талантливите и влиятелните.
Това бе адвокатката Рейвън Уинтър — твърда, безцеремонна, брилянтна, успяваща. А Рейвън Уинтър — жената? Свързваха я с някои от най-богатите и влиятелни холивудски мъже. Очевидно това бяха връзки
