Дарове на любовта

осмели да посочи и какви цветове й допадат. За люляците се спря на традиционното лилаво и на нежно бяло, а за розите подбра меките романтични оттенъци на розово и кремаво.

— Харесват ми и имената им — сподели тя импулсивно и по бледите като сняг бузи се разля нежна розова окраска, наподобяваща „Пристайн“ — любимата й роза. — Дори не съм предполагала, че тези цветя си имат имена.

Ник почувства прилив на противоречиви емоции. Радваше се на ентусиазма, с който Рейвън гледаше на градината от люляци и рози, и същевременно му ставаше тъжно при мисълта, че тя ще се обръща към цветята по име, сякаш бяха нейни приятели… сякаш бяха нейното семейство.

Бързо, много бързо идваше краят на приказното време, когато бяха заедно като Ник Градинаря и Снежанка Акулата. Наближаваше девет. В девет и тридесет Рейвън имаше среща в мансардния офис в Сенчъри сити, а в десет и Николас Голт го очакваше работа в резиденцията в Бел Еър.

— В края на седмицата ще почистя бурените и ще приготвя почвата за засаждане.

— Толкова скоро? — откликна Рейвън, изненадана, но явно доволна.

— Разбира се. Трябва да набавя всички цветя до края на седмицата, така че ако нямате нищо против, предвиждам следващия понеделник да ги посадя.

— Чудесно, съгласна съм.

Ник се поколеба за момент.

— Ще бъде добре, ако тогава присъствате и вие — каза той накрая.

— Аз? Но защо?

— За да ми помогнете в дизайна. — Той срещна с усмивка нейния учуден поглед. — Разбира се, бих могъл да се справя и сам, но има някои деликатни въпроси от етикета и протокола.

— Протокол?

— Представете си, че един ден поканвате лейди Даяна, кралица Елизабет, принцесата на Монако и Барбара Буш във вашата градина. Кой къде ще стане? На кого се полага почетното място? Най-многото слънце? Най-малкото сянка?

Сега и Рейвън се смееше и нейните сапфирени очи грееха.

— Не знам — промърмори все пак тя неуверено.

— Добре тогава. Помислете си. В крайна сметка това си е вашата градина… вашето семейство… вашите приятели.

Секунди след като Ник си тръгна, телефонът иззвъня.

— Здравей, Рейвън.

— Майкъл?

— Имам една сделка за тебе…

Рейвън слушаше мълчаливо и безпомощно мъжа, който я бе изхвърлил от живота си преди по-малко от седмица и който жестоко се бе подиграл с нейното смело предположение, че някога я е обичал. Сега й говореше така, сякаш никога нищо не се бе случвало помежду им. Тонът му бе същият като преди три години, когато я убеждаваше да прибави неговото име към елитния списък на своите клиенти.

Осланяйки се единствено на техните професионални отношения, сега той я канеше да присъства с него на някаква среща в понеделник.

Рейвън почувства убийствена болка от бруталната истина: всичко казано от Майкъл миналата седмица бе вярно. Той никога не я е обичал. Смяташе, че е от лед, без сърце и чувства, а и нямаше никаква стойност за него… освен, явно, в случаите, когато му трябваше нейната бляскава юридическа мисъл.

— Следващия понеделник?

— Ще ми трябваш през целия ден. Вече проверих при секретарката ти. Нямаш нищо за тогава, което не би могло да бъде отменено.

„О, но аз имам“ — помисли си Рейвън. Мисълта изникна изненадващо и убедително в съзнанието й.

— Всъщност, Майкъл, имам планове за следващия понеделник, които не мога да променя.

— Винаги можеш да го направиш, Рейвън. Тази сделка е почти толкова голяма, колкото и договорът за четирите филма между Джейсън Коол и „Голд стар“. По дяволите, като те познавам, сделката може да стане дори и по-голяма!

— Съжалявам, но просто не мога — и добави, изненадваща самата себе си: — Мисля, че е по-добре да си потърсиш друг да те представлява. Нямам предвид само този понеделник.

При тези думи той я изруга по познатия й груб и вулгарен начин. Рейвън беше свикнала с подобно отношение от страна на Майкъл и на много други мъже. Тя очакваше да чуе яростни и унизителни оскърбления и от човека, който заради нейното невнимание едва не я уби.

Но Ник не я руга, а показа само загриженост.

И само секунди по-рано бе споделил, че би било много добре, ако тя му помогнеше при разпределението на люляците и розите.

Този ярък и мил спомен й даде сила да превъзмогне огорчението си от злобния гняв на Майкъл Андрюс.

ВТОРА ЧАСТ

ШЕСТА ГЛАВА

Сиатъл, Вашингтон

Понеделник, 13 март

Керълайн Хоуторн се обличаше за предстоящата вечеря в тенисклуба на Сиатъл, заслушана в КБСГ — една от сиатълските радиостанции за рокендрол, която излъчваше тридесетминутен концерт от добри стари парчета: неувяхващите песни за първата и за забранената любов, за революции и мир, за сърдечни неволи и слънчева радост.

Под звуците на „Това е моето парти“ на Лесли Коре, Керълайн облече елегантна нефритенозелена пола и кремава блуза с дълги ръкави. По време на „Добрите вибрации“ на „Бийч бойс“ тя среса с четка дългата си до раменете кестенява коса, която след минимални усилия заблестя с лъскави златисточервени пламъчета. А докато Рой Орбисън напяваше своята „Красива жена“, тя вече допълваше с дискретен грим естествената си руменина, издаваща крепко здраве.

След две седмици Керълайн навършваше четиридесет. Ето как изглеждаха сега четиридесетгодишните: витални, енергични, в добра форма. Разбира се, малките едва забележими бръчици загатваха за изминалите години, изпълнени със смях и сълзи, тъга и радост.

В нейните светлозелени очи се четеше натрупаната с времето мъдрост, зад която обаче прозираха закачливи и игриви пламъчета, по-убедителни и по-оптимистични от някога.

Застанала до прозореца в спалнята си на своята къща на хълма Куийн Ан, Керълайн слушаше музиката на „Освободена мелодия“ и съзерцаваше бушуващите долу пенливи гриви на индиговосинята вода.

Жадувах за твоето докосване. Както винаги, и сега думите я караха да потръпва. Питаше се — за кой ли път — какво означава да обичаш. Какво би било да бъде обичана с толкова страст и желание?

„Би било ужасно — мислеше си тя. — Ужасно и изключително рисковано: неконтролируемо състояние на екстаз, заплашвано от бъдещи страдания, предателство и болка.“

Керълайн Хоуторн предпочиташе да се задоволява с по-малко. Винаги се бе стремила единствено към това да бъде уравновесена и спокойна, и нейните преднамерени усилия бяха възнаградени: тя бе повече от доволна — бе щастлива, чувстваше се щастлива, изпълнена с оптимизъм и гледаше напълно реалистично на любовта. И въпреки това, в края на песента почувства мъничко тъга — при раздялата с опасната, но непреодолима жажда, която лириците бяха успели още веднъж да разбудят в нея.

Керълайн посегна да загаси радиото, но я спря внезапното съобщение на дисководещия:

„След снощния инцидент с петролния танкер, край вашингтонското крайбрежие се е изляло голямо количество петрол, който заплашва морския живот от нос Флатъри до Калалох. Пунктове за неотложна