помощ са създадени в залива Ний и в Моклипс, а бреговата охрана и други агенции осигуряват извозването на видрите и птиците. Спешно се търсят доброволци за почистване на полепналия по животните петрол. За повече информация се обадете по горещата линия на КБСГ на…“
Петнадесет минути по-късно Керълайн вече се готвеше да потегли към Моклипс — малкото курортно градче край океана, разположено на тридесет мили северно от Хокиам. Неговата гимназия, сега затворена заради пролетната ваканция, щеше да бъде един от двата подслона за пострадалите животни.
Керълайн не забрави за обедната си среща в сиатълския тенисклуб, а само я отложи. На нея трябваше да обмислят организирането на сезонния благотворителен бал, който щеше да се домакинства от самата нея. Сръчната и делова Керълайн отдавна вече държеше всичко в ръцете си и старият приятел, с когото трябваше да обядва, посрещна отлагането на срещата без изненада, приветствайки съобщението, че тя ще замине за крайбрежието но много по-важни причини от далечния бал.
— Добре дошла — бе топлият поздрав на една поруменяла жена, която седеше във фоайето на гимназията. От нейното поведение и от лентичката върху ръката й се виждаше, че отговаря за посрещането както на доброволците, така и на животните. — И благодаря.
— Никога досега не съм участвала в нещо подобно — призна Керълайн. — Но от радиото уведомиха, че ви трябват всякакви хора — дори неопитни.
— Точно така. Да видим — и жената погледна в някакъв лист. — Защо не ви поставим на разположение на Лоурънс? Той се намира в съблекалнята за момчетата, вляво от края на гимнастическия салон. Преди това обаче искам да си запиша името ви. В мотела от другата страна на улицата ще ви дадем стая, безплатна, разбира се.
Никога преди Керълайн не бе вземала участие в премахване на петролни замърсявания по птици и видри, нито пък някога бе влизала в мъжка съблекалня. Тя тръгна между редицата от натрупани дървени чинове и железни шкафчета, по посока на течащата вода. Близо до банята дочу друг звук — дълбок, спокоен и кадифен мъжки глас, който говореше нещо успокояващо.
През шума на леещата се вода мъжът не усети нейното приближаване и Керълайн можеше да го наблюдава незабелязано. Точно това желаеше тя от много отдавна, защото веднага го бе познала.
Дори за момент не бе допускала, че ще го срещне. Но, доколкото познаваше доктор Лоурънс Елиът, абсолютно логично бе влюбеният в професията си ветеринар да бъде тук.
Керълайн се нуждаеше от време, за да се успокои.
Само допреди месец нейните „приятели“ непрестанно й натякваха да се срещне с него. Не че искаха да я сватосват, разбира се. Не можеха да постъпят така с нея, пък и никой не би си позволил подобна фриволност с човек като него, чийто живот бе толкова трагичен.
Не, всички искаха да се срещне с него по много важна причина: доктор Елиът трябваше да се кандидатира за държавна служба — сенатор, губернатор или дори президент. А ако някой изобщо можеше да му въздейства, то това бе единствено Керълайн.
Без съмнение Керълайн владееше дарбата да убеждава. Благодарение на нея заможните филантропи отпускаха тлъсти суми за благотворителни цели и за подпомагане на изкуствата. Тя обаче се съмняваше, че ще съумее да придума човек като Лоурънс Елиът да посвети живота си на обществото. А само преди месец бе изникнала и още една причина, поради която тя категорично бе заявила на приятелите си, че никога и при никакви обстоятелства няма да се бърка в живота на този мъж.
Причината бе самият Доурънс Елиът и наученото за него от двадесетминутното телевизионно предаване, излъчено точно в Деня на Свети Валентин — този изпълнен с ужаси за него ден. Същата вечер Керълайн бе ходила на опера и по-късно бе изгледала няколко пъти записа.
Тя бе съгласна с приятелите си, че Лоурънс Елиът притежаваше качества дори за президент и че неговите достойнства и мироглед бяха полезни за страната. Но според нея виетнамският ветеран, успял да избяга от седемгодишен плен само за да открие, че жена му е убита, а неговата невръстна дъщеря — изчезнала, заслужаваше да не бъде обезпокояван. За това свое право той бе платил твърде висока цена.
От телевизионното предаване ставаше ясно колко затворен е всъщност този човек и колко трудно му бе да разкрие пред обществото своето трагично минало. Но той го бе направил. Бе изложил душата си на показ поради нещо много по-важно от собственото си уединение — все още неугасналата след седемнадесет години надежда да намери изчезналата си дъщеря.
Керълайн знаеше, че именно поради това дългогодишно свое търсене, той ще каже „не“ и на най- съблазнителното предложение. Може би момичето, набедено за Лолита, нямаше да се върне никога. Но пък съвсем сигурно бе, че ще се скрие завинаги, ако баща й сменеше провинциалното поселище на осемнадесет мили от Сиатъл с резиденцията на губернатор или… с Белия дом.
Още преди телевизионното предаване Керълайн не бе склонна да отстъпи пред желанието на своите приятели и да отиде до Исакуа. Но след като научи за драмата на доктор Елиът, вече бе категорична. И все пак нещо в изпълнените с болка тъмни очи я подтикваше към среща с този човек.
И ето, сега желанието й щеше да се сбъдне. Керълайн усети трънки на задоволство. Какво трябваше да му каже тя? Да, и нейният живот не бе щастлив. Всъщност родителите й починаха, когато тя бе само на двадесет и една години, и никога не можа да преодолее мъката си по тяхната смърт, сложила край на безоблачните дни. През следващите години младата жена бе преживяла нови разтърсващи удари на съдбата.
Но всичко бледнееше в сравнение с емоционалния срив на младия баща и съпруг, принуден да отиде на война. А нейните седем години нещастен брак сред лукс направо изглеждаха смешни в сравнение със седемте години затвор и мъчения в далечните джунгли.
Постепенно Керълайн бе свикнала с мисълта за смъртта на родителите си, бе успяла да преодолее и оковите на ужасния си брак, и сега — дванадесет години по-късно — тя отново се чувстваше щастлива.
Но Лоурънс Елиът не можеше да намери щастие и покой. Той бе избягал от седемгодишния ад само за да потъне в още по-големия ад, очакващ го в неговия разсипан дом. И сега, седемнадесет години по-късно, сърцето му все още бе измъчвано в безкрайното търсене на изчезналата любима дъщеря.
Лоурънс бе посветил дори кариерата си на своето дете. „Това беше нашата мечта“ — бе отговорил той на репортерския въпрос защо е станал ветеринар.
Неусетил чуждото присъствие, лекарят продължаваше да шепне ласкави думи на една чайка. Керълайн стоеше, заслушана в напевния глас, и наблюдаваше как дългите тънки пръсти внимателно отмиваха малко по малко наслоения петрол върху разтрепераното телце. Птицата бе сравнително спокойна. Трепереше, но не оказваше съпротива. Явно дивото създание инстинктивно съзнаваше, че е на безопасно място в прегръдката на тези приятелски ръце.
Докато наблюдаваше движенията на сръчните ръце на мъжа, Керълайн изведнъж реши да не мисли повече какво ще му каже. Той не се нуждаеше от нейната помощ и тя можеше да си тръгне съвсем незабелязано.
Но не го направи, защото не бе съвсем вярно, че Лоурънс Елиът не се нуждаеше от помощ. Два кичура тъмнокафява коса бяха паднали върху челото му и му пречеха да вижда добре. Следователно, поне за момент, Лоурънс се нуждаеше от още една ръка. Ако тя вземеше птицата или кърпата, то той би могъл да приглади непослушните си кичури за втори път (тя забеляза петролни замърсявания по главата му).
Керълайн си пое въздух и поздрави тихо, за да не стресне човека или птицата.
Лоурънс Елиът обаче надали можеше така лесно да се стресне, след като сърцето и нервите му бяха издържали неописуемите мъчения но време на седемгодишния затвор и ужасите в джунглата преди това.
Керълайн помисли, че лекарят не е чул нейния тих поздрав, но се лъжеше. Той привърши почистването на омазнените пера и чак тогава погледна към нея.
Неговият прям поглед я стъписа. Тя мислеше, че след многократното гледане на записа знае добре как изглежда този мъж. Режисьорът бе използвал всяка възможност да хване в едър план красивото, сериозно лице. Имаше нещо забележително в това лице — шокиращо излъчване на сила, самодисциплина и… гордост. В гордостта обаче не се долавяше арогантност, а достойнството на един мъж, който е бил затворен, но не и прекършен; на един абсолютно независим човек, лишен от всичко значещо нещо за него, но запазил своята чистота, благородството и смиреността си.
