Дарове на любовта

Керълайн не очакваше такова силно човешко присъствие, а освен това грешеше напълно и за цвета на очите. На екрана те изглеждаха почти черни, а всъщност Лоурънс Елиът имаше тъмнозелени очи, макар и малко по-светли от смарагдовото на нейните. В тях прозираха скрити тайни и натрупаната с годините мъдрост, а в зеленото, към повърхността, се прокрадваше издайнически един нежен златист лъч.

— Казвам се Керълайн. Дойдох да помогна.

— Доктор Лоурънс. Радвам се, че сте тук — леко усмихнат, я приветства той.

Усмивката му бе съвсем обикновена, непретенциозна и непреднамерена, но въпреки това Керълайн почувства прилив на горещи вълни по тялото си.

Жадувах за твоето докосване. Тази мисъл я шокира почти толкова, колкото и разлялата се топлина, докато накрая разбра, че двете неща просто са свързани. Пред нея стоеше емоционално силен и физически привлекателен мъж, който благодарение на огромната любов към жена си бе заставил тялото си да издържи седем години в една малка клетка; който бе понесъл затворничеството и съпътстващите го мъчения само защото е искал да я види отново, да я докосне и да я обича — по-силно и от най-силната болка.

Щом лириката и музиката можеха да я разчувстват, защо тогава видът на мъжа, въплъщаваш в себе си безграничната любов, да не направи същото? Ето какво било. Керълайн бе поставила диагнозата и вече можеше да проконтролира неочакваното разливане на топлина. Добре.

Тя сведе очи към тялото си и отново усети надигането на горещи вълни. Все още бе облечена в кремавата копринена блуза и нефритенозелената ленена пола, предназначени за деловия обяд в тенисклуба на Сиатъл.

— Трябва да се преоблека — измърмори тя. — Донесох със себе си дънки и тениска, но жената във фоайето ми каза, че тук имало специални костюми.

— Да, така е. Намират се на пейката, от другата страна на първия ред шкафчета.

Зелените очи на Лоурънс се концентрираха отново върху телцето на птицата. В тях нямаше и следа от нахалство или сласт и въпреки това Керълайн непрекъснато бе обливана с горещите вълни, които трябваше да се научи да контролира.

— Работните костюми са с мъжки размери, но мисля че най-малките ще ви станат — каза накрая Лоурънс.

Горната част определено й стоеше добре, а панталоните бяха доста увиснали около нейните слаби бедра, но това нямаше особено значение, защото Керълайн облече върху синия хирургически комплект престилка за еднократна употреба.

— Сигурно сте много уморена.

Думите на Лоурънс се сляха с тишината. През целия следобед и вечерта той непрестанно бе окуражавал както Керълайн, така и намаслените бегълци, носени при тях непрестанно.

— Всичко наред ли е? — обръщаше се понякога съчувствено ту към треперещото същество, ту към нея, несигурно прихванала някое крилце, перка или човка.

Този път обаче думите му бяха предназначени само а нея, защото едва сега останаха съвсем сами. Почистиха и последната чайка, която току-що бе изнесена от стаята, за да бъде закарана във временното си убежище. Там тя щеше да изчака оттеглянето на петролното нетно. Не ги очакваха повече птици или видри. Работата щеше да започне отново на зазоряване, когато щяха да им донесат други пострадали животинки.

— Вие сигурно също сте изтощен — отвърна Керълайн.

— Още преди часове трябваше да ви предложа почивка.

— Щях да откажа — настоя тя пред мъжа, който, загрижен за съдбата на животните, работеше неуморно и страстно. Вероятно той бе един от първите повикани на мястото, защото се знаеше, че ще се отзове и ще остане колкото трябва.

— Бихте ли вечеряла с мене? Или може би възнамерявате да си тръгнете?

— Не. Мисля да остана и утре да помагам отново. Освен това бих вечеряла с вас.

Те прибраха личните си вещи за след душа в мотела и тръгнаха от гимнастическия салон по работни костюми.

— Каква прекрасна вечер! — не сдържа възторга си Керълайн. Нощното небе бе обсипано с мънички звездички — сребърни огънчета около златната луна. Подухваше свеж и топъл бриз. — Дори не е студено. Всъщност, приказно е.

Тя усети, че Лоурънс си поема дъх, сякаш искаше да заговори, но когато не чу никакви думи, вдигна погледа си към него, за да срещне в тъмнозелените му очи колебание, несигурност и… накрая — решение.

— Споменахте нещо за тениска и дънки — започна той. — Ако желаете, можем да си направим един пикник на плажа.

— Напълно съм съгласна.

— Тогава ще помоля в кухнята да ни приготвят няколко сандвича и малко задушени миди.

Явно Лоурънс бе правил подобно нещо и преди, може би при последното изливане на петрол. Но неговото колебание караше Керълайн да си мисли, че среднощните пикници на лекаря обикновено са самотни.

СЕДМА ГЛАВА

Плажът бе пуст и това бе най-великолепната обстановка, в която Керълайн някога бе вечеряла. Тихото плискане на вълните им правеше серенада, а маса им беше избеляла на слънцето, довлечена незнайно откъде дъска.

— Откъде сте, Керълайн?

— От Сиатъл.

— Аз пък живея отвъд езерото, в Исакуа. Това е на около осемнадесет мили от Сиатъл.

— Знам. Знам и кой сте, доктор Лоурънс. Видях предаването по канал 20/20.

В очите на мъжа заиграха дълбоки сенки. Керълайн не можеше да разбере напълно тяхното сложно послание до нея, но долови намеци на извинение, че в отчаяното търсене на своята изчезнала дъщеря е направил съпричастни и другите.

— Наистина съжалявам за случилото се с вас… с вашата съпруга и с дъщеря ви — поде дружелюбно Керълайн. — Имате ли някакви новини, откакто се излъчи предаването?

— Благодаря. Не, нищо ново.

Приятелите на Керълайн предполагаха, че дъщерята на Лоурънс сигурно отдавна е, мъртва. Според тях, като се изключеше вероятността по някакво чудо и тя да е била затворена някъде през последните седемнадесет години, ако беше жива, щеше да знае, че я търсят. В такъв случай вероятно сама е решила да не се показва. Следователно крайно време бе бащата да се откаже от търсенето.

Когато обаче го видя за първи път но телевизията, Керълайн изпита усещането, че този човек не възнамерява да се откаже от издирването на детето си. Сега, в блясъка на лунната светлина, тя окончателно разбра: Лоурънс щеше да търси дъщеря си, докато умре.

— Та значи, Керълайн, вие сте наясно с всичко за мене — произнесе примирено Лоурънс. — А аз знам за вас само, че сте готова да се грижите за пострадали животни.

Явно нейното желание да помага на невинни създания бе най-положителната препоръка в очите на Лоурънс и Керълайн искрено се надяваше, че той не знае нищо повече за нея. Ами ако някой от агитиращите го да се кандидатира за управленска длъжност е споменал нейното име? Например, помолил го е да разговаря с убедителната Керълайн Хоуторн, преди да вземе окончателното си решение?

— Фамилията ми е Хоуторн — призна тя с притеснение, но не последва реакция и тя почувства огромно облекчение. — Дядо ми се казваше Алистър Хоуторн.

Керълайн спомена името на дядо си с любов и гордост и разказа на своя нощен събеседник историята му. Алистър Хоуторн бил изключителен човек. Започнал като сираче без пукнат грош, той създал корабостроителна империя и после прекарал по-голямата част от зрелия си живот в преразпределяне на своите богатства под формата на благотворителни дарения за развитие на изкуствата и за други благородни