каузи. Бил една от сиатълските легенди, почитана личност, чиято щедрост била обезсмъртена не само в сгради, музеи и паркове в града, но и в неговото собствено предприятие. Въпреки че корабостроителниците на Хоуторн били продадени отдавна, те не само продължавали да носят неговото име, но и се славели с лоялността към своите служители.
— Следователно вие сте коренячка?
— Не. Всъщност аз съм родена в Египет — обясни Керълайн с лъчезарна усмивка. — Баща ми беше археолог. Притежаваше изключителен талант и неугасваща страст към пътешествията. Цялото си детство прекарах в път с родителите си: от разкопка — на разкопка, и от съкровище — на съкровище.
— Сигурно ви е харесвало много.
— Разбира се. Всеки ден бе едно приключение. Родителите ми бяха неизлечими романтици. За тях бе прекрасна дори една разкопка, от която не изскачаха никакви съкровища. Във всичко това се криеше и нещо приказно, защото когато не спяхме в палатки около някои руини, обикновено гостувахме в палати на принцеси и крале. Баща ми бе не само изключително чаровен, но и го ценяха в научното общество, както ценяха дядо ми в бизнеса.
— Дядо ви не желаеше ли синът му да наследи неговата професия?
— Аз поне не знам такова нещо. Мисля, че дядо бе безкрайно горд с татко и наистина се радваше, че със свои пари можеше да финансира някое негово наистина важно откритие.
— А вашата майка?
Поклащането на нейната огряна от лунните лъчи глава разпръсна игриви златисточервени пламъчета в нощта, но в усмивката й се прокрадна тъга.
— Майка ми е единствено дете и потомък на другата най-известна фамилия в Сиатъл. Тя бе истинска сподвижница на татко. Запретваше ръкави и копаеше неуморно. Много го обичаше.
— А те силно са обичали вас, нали?
Керълайн вдигна замислен поглед към бащата, чиято любов към неговото дете му даваше сили да продължи да живее.
— Да, така е.
— Керълайн? — запита Лоурънс, забелязал внезапно помрачнелия й поглед. — Нещо лошо ли се е случило с родителите ви?
— Да. И тримата — родителите ми и дядо — загинаха при самолетна катастрофа в Западна Африка. Било мъгливо и не трябвало да се приземяват, но те опитали.
— Вие къде бяхте?
— В Ню Йорк, по средата на първата ми учебна година във „Васар“. Формално не посещавах училище, но имах много добро гимназиално образование благодарение на специално разработената за мене програма от едно частно училище в Швейцария. Когато станах на осемнадесет години, с моето семейство взехме единодушно решение, че трябва да отида в колеж. На всички щеше да ни бъде мъчно разделени, но…
— Но беше време сама да предприемете приключения?
— Да — засмя се Керълайн. — И наистина беше приключение. Прекарала бях целия си досегашен живот в средата на възрастни, и се чувствах съвсем различно и вълнуващо с толкова момичета на моята възраст около мене.
— А също така и момчета на вашата възраст?
— Слаба работа. И след третата година във „Васар“ си бях същото наивно двадесетгодишно момиче, при това станах и невероятно богата. И тогава изведнъж загинаха родителите ми и дядо — една горчива усмивка докосна устните й, а в живота ми се появи Грант Ганън.
— Врагът на мира?
— Да, скрил истинския си облик зад яхналия бял кон герой. Беше пет години по-голям и вече си проправяше път като брокер на Уол Стрийт. Срещаше се с моя съквартирантка от „Васар“, но когато се превърнах в богатата наследница, той насочи цялото си внимание към мене. Твърдеше, че не можел повече да се преструва, защото бил омагьосан от мене още щом ме видял. По-нататък хронологията на нещата е болезнено ясна, както е ясен и неговият план… Но по онова време бях невероятно наивна и не подозирах абсолютно нищо. Грант бе по-възрастен и изключително очарователен, а аз — тъжна, самотна и копнееща за нежност.
Неочаквано Керълайн спря да разказва и сведе поглед, усетила прилив на топлина по страните си. Ето, тя разказваше на Лоурънс своята история, споделяше своя печален опит с един привлекателен мъж, тръгнал с нея само заради богатството й. Грант Ганън наистина беше негодник, но неговата ненаситна алчност не значеше нищо в сравнение с подлостта на Дерек Бюрк, който бе стрелял по Лоурънс и бе го зарязал като куче в джунглата, а после бе прелъстил неговата самотна и страдаща съпруга с истории за голямо приятелство с обичния й съпруг.
— Керълайн? — Гласът му продължаваше да бъде спокоен, но в него прозираха нотки на страх, който отдавна не беше изпитвал.
Обърканите емоции в глас му я накараха отново да погледне към него. Когато нефритените й очи срещнаха неговите — тъмни като най-тъмния зелен лес, тя каза тихо:
— Това, което стана с мене, Лоурънс, моят брак с мъж, желаещ единствено парите ми, е най- обикновено клише, глупав избор на едно наивно момиче. И не си заслужава да бъде коментиран.
— Защото съизмервате вашата съдба със съдбата на Клер, нали?
— Да.
— Не. — „Не се отдръпвайте от мене!“ Лоурънс пое дълбока глътка въздух. Въпреки това гласът му все още бе груб. — Предателството си е предателство, Керълайн. Загубата си е загуба. Моля ви, не спирайте да говорите само защото мислите, че случилото се с моето семейство е по-важно от случилото се с вас.
При всички случаи нейната драма не можеше да се сравнява с неговата. Но Керълайн разбра правилно настоятелната молба на този мъж: той искаше да изслуша и нечия чужда мъка, независимо колко тривиална бе тя, и ако можеше — да помогне, а не да остане завинаги изолиран от света само защото малко трагедии можеха да се сравняват с неговата.
Сега Лоурънс Елиът търсеше позволение да бъде нормален, състрадателен слушател, и нищо повече.
Може би след като се бе завърнал от войната, никой не бе споделял грижите си с него? Керълайн бе почти сигурна в това и по някакъв начин се чувстваше поласкана, че той се отваряше точно пред нея.
Поласкана… И когато в неговите тъмнозелени очи тя съзря ясно жаждата му да я слуша, Керълайн почувства също порив да сподели болката си с този мъж.
— Кажете ми, моля ви. Кажете ми как понесохте стореното от него?
Всъщност досега тя не бе говорила никога за това. Бе намерила в себе си сила да се бори с мъката сама, осланяйки се на работата си и на надеждата, че отново ще бъде щастлива.
Пред този човек, който познаваше добре личната борба и страданието, тя за пръв път си позволи да признае:
— Бях объркана и жестоко наранена. Не разбирах защо чарът и нежността на Грант просто изчезнаха след нашия брак. Опитвах се да открия какво лошо съм му сторила и как бих могла да си върна неговата любов, макар че тя винаги е била само една измама.
— Сигурно ви е било много трудно.
— Така е — призна Керълайн. Но нейните проблеми далеч не можеха да се сравняват с неговите. Тази мисъл почти я накара да спре своя класически разказ за любов и предателство. Но Лоурънс я гледаше с тъмните си очи, мълчаливо настоявайки тя да продължи.
— Бракът ни изтрая седем години, макар че би могъл да продължи завинаги. Бях абсолютно решена да го оправя, а Грант се чувстваше доволен от създалото се положение. Веднъж обаче една разочарована от него любовница (по-късно разбрах, че е една от многото) ми се обади, за да ми съобщи истината за моя съпруг. Чувствах се напълно опустошена, но с облекчение открих и отговора. Вече можех да действам и го направих точно като баща си — отхвърлих загубите и продължих напред. Разбира се, аз не притежавах неговия неукротим дух за авантюризъм, нито пък бях толкова силна. Въпреки това бързо получих развод и се преместих от Ню Йорк в Сиатъл, където бях отсядала често с родителите си между две техни експедиции. В началото се преместих само временно, докато премисля какво да правя, но… оттогава минаха дванадесет
