години.
— Дванадесет години? — отекна учудено гласът на Лоурънс. Той бързо пресметна, че тя е била на двадесет и една, когато се е омъжила, бракът й е продължил седем години и е приключил преди дванадесет… — Значи сега сте на четиридесет?
— Ще ги навърша точно след две седмици — усмихна се тя на неговата изненада. Очевидно Лоурънс бе предположил, че тя е много по-млада от него, но сега, разбрал че разликата във възрастта им е почти нищожна, той не можеше да прикрие облекчението си. Накрая тя някак си успя да се измъкне от създалата се конфузна ситуация. — Да, на четиридесет години, отново щастлива и настроена оптимистично.
„Доволна и вече установена — призна си тя мълчаливо. — Бях доволна и щастлива, преди… преценяващите ти и насърчителни очи да събудят в мене опасни копнежи.“
— Защото сте толкова силна.
Керълайн не осъзна веднага последното заключение на Лоурънс. Той имаше предвид, че тя е щастлива и оптимистично настроена, защото е силна. Вероятно бе прав. Но може би трябваше първо да разбере най- важната истина —
— Според мене, след всичките емоционални сривове, най-много ми помогна да оцелея любовта, с която съм закърмена още от малка. Любовта на моите родители държеше в мене винаги буден споменът за тази любов. — След кратко колебание Керълайн продължи: — Мисля, че същите спомени сте оставили и вие с Клер в Холи.
Той се намръщи замислено.
— Надявам се да е така, искрено се надявам.
И мислите, и сърцето на Лоурънс се понесоха отново към неговите сладки и нещастни спомени, но издайническите меки лъчи на пролетната луна позволиха на Керълайн да съзре неговата болка.
Ненадейно за самата нея, тя усети, че настоява смело:
— Говорете. Разкажете ми за вас всичко, от самото начало. Роден сте преди четиридесет и няколко години…
За секунди Керълайн реши, че той няма да проговори, че бе отишла твърде далеч и бе навлязла в непозволена територия.
Върху лицето му се изписа учудване, но то бе по-скоро насочено към самия него, към потребността му най-накрая да сподели с някого историята на живота си.
— Роден съм преди четиридесет и осем години в Тексас. Когато бях на пет, ни изостави майка ми, а през следващите девет години обикалях с баща ми, който бе каубой, от работа на работа и от родео на родео. Когато навърших четиринадесет години, баща ми си намери работа в Монтана. На следващата пролет вече искаше да си тръгваме, но аз винаги съм отдавал значение на учението, а и срещнах Клер, затова останах да слугувам в ранчото срещу стая и храна. С Клер възнамерявахме да се оженим веднага след завършването на гимназията, но тъй като трябваше да я измъкна възможно по-бързо от нейния доведен баща, сключихме брака три месеца по-рано — в Деня на Свети Валентин.
— Значи тя е била убита в деня на вашата сватба?
По време на телевизионното предаване наистина беше наблегнато, че убийството е извършено в Деня на Свети Валентин и че по пода е имало разпилени кървавочервени рози. Знаел ли е режисьорът, че убийствата са извършени на годишнина от сватбата? Не, реши Керълайн. Такова ужасно съвпадение едва ли щеше да бъде скрито от зрителите. Лоурънс просто бе запазил в тайна тази болезнена ирония.
— Това нещо все още не е известно на никой, нали?
— Да.
Лицето му изведнъж помрачня, сякаш нежните спомени за любовта отстъпиха място на нещо изключително болезнено.
— Лоурънс?
— Дерек знаеше, че сме женени на Свети Валентин — каза той с възможно най-спокоен глас, в който обаче се прокрадваха острота и неприязън. — Когато стреля в мене, той извади сватбената ми халка, прочете високо написаното и я захвърли в джунглата.
Как ли се беше опитвал лошо раненият войник да открие малкото колелце сред гъстата тропическа растителност? Колко ли силно е искал да стисне в ръката си златния символ на любовта, надеждата и мечтите си? Може би именно неописуемото желание да открие изгубената сватбена халка тогава го бе съхранило по някакъв начин жив.
За Керълайн веднага стана ясно, че е бил пленен преди да намери халката. Иначе сигурно е щял да я носи и сега, все още чувствайки себе си женен за Клер и отчаяно опитвайки се да намери Холи, за да спаси и малкото останало от своето семейство.
Лоурънс отново заговори:
— Холи се роди на Коледа, десет и половина месеца след нашата сватба. Създадохме я наистина с голяма любов. Сега, когато се връщам към онова време, ме учудва куражът, с който и двамата сме решили да имаме дете.
— Защото никой от вас е нямал щастливо детство?
Лоурънс поклати глава и внезапната ярост отново се върна в погледа му.
— Дерек никога не е докосвал Холи, Керълайн. Убеден съм в това. Клер бе изпитала целия този ужас с втория си баща и не би позволила такова нещо да се случи. Може би точно затова и е умряла…
— О, Лоурънс…
— Съжалявам.
— Съжалявате? Но защо?
— Защото не е честно да занимавам хората с моята история — отговори тихо Лоурънс и още по-тихо добави: — Но това е единствената ми надежда да намеря дъщеря си.
„Хората нямат нищо против да слушат страшни истории — мислеше си Керълайн. — Всъщност изглежда всички са полудели по тях.“
— Аз почти не мога да упражнявам контрол върху предаванията и думите на журналистите — обясни Лоурънс, сякаш прочел нейните мисли. — От самото начало обаче им забраних да изобразяват Холи като прелъстителка.
— Преди седемнадесет години сигурно сте воювал за това.
— Така е — и неговото тържествено изражение й подсказа, че той наистина бе спечелил едно от сраженията, на които винаги бе готов да тръгне за детето си.
Лоурънс вярваше, че Холи не бе докосвана от Дерек, следователно тя бе оставена жива не поради някакво извратено чувство за любов.
— Какво има, Керълайн? Какво ви учудва?
— Защо не е убил и Холи? Имате ли някаква представа?
— Да — отговори Лоурънс с натежал от чувство за вина глас. — Тя бе пощадена заради мене… Дерек е искал моята дъщеря да стане свидетел на целия ужас, който бе причинил на моето семейство, и да го преживява отново и отново. По време на предаването изтъкнаха като мотив, че Дерек е подозирал за моите съмнения, че взема наркотици. Но имаше и нещо още по-дълбоко: този човек ме ненавиждаше, Керълайн. Изпитваше към мене извратена, изпълнена с желание за отмъщение омраза. Той искаше да бъдем приятели, но още когато го видях, нещо в него ме притесни.
— И сте бил прав.
— Но тогава нямах представа колко патологично и опасно е било неговото състояние.
— И откъде бихте могъл да знаете това, Лоурънс?
Още преди да довърши въпроса си, Керълайн видя отговора в неговите изпълнени с вина очи. Явно той вярваше, че е трябвало да разбере, въпреки младостта и собственото си участие в една ненормална война, а по-късно е бил длъжен да избяга и да спаси семейството си от смъртоносната лудост на Дерек. Така виждаше нещата Лоурънс. Но Керълайн имаше свое мнение.
— Не бихте могъл да знаете. Изобщо не бихте могъл.
Лекарят погледна с благодарност жената до себе си, но в погледа му остана загнездено чувството за вина.
Нощният свят около тях постепенно се променяше, като че ли и той изпитваше гняв от случилото се
