Дарове на любовта

преди години, в Деня на Свети Валентин. Нежно напяващите вълни станаха изведнъж сърдити и бурни, а галещият морски бриз сега пронизваше студено.

Само луната продължаваше да грее с предишния си блясък, без да се променя. Керълайн — също. Казаното пред камерите от Лоурънс я бе накарало да изпита противоречиви чувства на гняв и мъка, но още тогава бе усетила, а сега вече знаеше, че Елиът не бе искал да шокира, нито да предизвиква съчувствие към своята орисия. Бе искал само да открие дъщеря си.

— Разказахте ми много малко за годините във военнопленническия лагер, нали? — попита вече по- смело Керълайн.

— Случилото се с мене във Виетнам е нищо в сравнение с преживяното от моята тринадесетгодишна дъщеря в нощта на Свети Валентин.

Тя поклати замислено глава. Не желаеше да чува повече за мъчения и жажда за кръв, но въпреки това, ако Лоурънс искаше, ако имаше нужда да говори, щеше да го слуша до безкрайност.

Но Елиът не пророни и дума, нито пък показа с нещо, че продължава мълчаливо мислите си.

— Мога ли да направя нещо за вас, Лоурънс? — запита накрая Керълайн. — Имам контакти и…

Някак си не можа да произнесе „пари“ и го остави той сам да го прочете в очите й.

Лекарят обаче не се почувства засегнат.

— Аз също разполагам с пари и контакти. Правителството ми помогна много, а и Дерек е оставил значително състояние в банковите си сметки. По всяка вероятност е продължавал да се занимава с наркотици, но тъй като няма никакви доказателства, че парите са спечелени неправомерно, беше взето решение, че мога да се възползвам от тях при издирването на Холи. Похарчил съм цяло състояние досега… и все още е останало достатъчно. — Лоурънс се намръщи и продължи: — Имам чувството, че нещо ми убягва, но нямам представа какво точно. Публикувал съм обяви и статии в пресата, правил съм частни разследвания, а и нали отпечатъците от пръстите й се пазят в документацията… През последните седемнадесет години социалните и паспортните служби редовно проверяват за пуснати молби с нейното — на Клер, или на полусестрата й — свидетелство за раждане.

— Трудно е да се предположи какво още би могло да се направи.

Керълайн говореше искрено и искаше само да го увери, че е направил всичко възможно, но така само го подтикна да продължи да дълбае в раната си.

— Според някои Холи е виновна за случилото се и поради това е решила да се скрие. Но много малко хора приемат тази версия. Повечето са убедени, че е мъртва.

Неговите изпълнени с болка тъмнозелени очи поглъщаха нейните и тя стоеше като прикована. След малко той я попита много тихо:

— Вие какво мислите, Керълайн?

— Вярвам, че вие със съпругата ви сте закърмили Холи с любов и щастие. Лоурънс, това е най-големият възможен дар. Не вярвам, че детето ви трябва да се вини за каквото и да било, но…

— Но?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Но е много трудно да се повярва, че през всичките тези години тя не е разбрала за вашето разследване. Особено в началото, когато се върнахте от Виетнам, историята ви се коментираше нашироко.

— Помните я оттогава?

— Да — кимна утвърдително Керълайн. Трудно би могъл да я подмине някой. Но тя бе твърде заета със собствените си проблеми — нейния нещастен брак и затова не бе чела всички тъжни подробности.

— Значи — пророни едва Лоурънс — според вас Холи трябва да е умряла…

„Да“, помисли си тя с чувство на вина и очите й я издадоха. Лоурънс Елиът винаги бе уважавал честността, а и можеше да се изправи без колебание пред голата истина. Бе преживял толкова ужасни неща и въпреки това досега не се бе пречупил. Той прие без уговорки нейното виждане, въпреки че не го споделяше.

— За какво си мислите, Лоурънс? — наруши тишината плахият й въпрос.

— Не е мисъл, а само чувство. Имам чувството, че е жива — и той замълча, останал за момент насаме със себе си. — Но тя е само наполовина жива, Керълайн, както наполовина бях жив и аз в онзи затвор. Сигурно е изолирана от света.

Изведнъж Лоурънс млъкна и после горчиво подхвърли:

— Мислите ме за луд, нали?

— Не.

„Мисля, че сте чудесен“ — Керълайн не се и опитваше да скрие възхищението си от този изключителен мъж.

Часове по-рано тя смяташе, че няма с какво да учуди Лоурънс Елиът, но сега успя. Опитвайки се да привикне с изненадата, той й се усмихна шокирано и малко несигурно. Но определено бе поласкан.

Само след секунда Елиът заговори отново със сериозен глас:

— Има и още нещо. След инцидента полицията наредила всички останали вещи в кашони. В един от тях се намираше фотоалбумът на нашето семейство преди появата на Дерек. Албумът бе оставен, а от него липсваха само пет снимки, но много характерни.

— Мислите, че Холи ги е взела със себе си?

— Да, и освен това, според мен, е взела и сватбената рокля на Клер. — Лоурънс замълча и после се реши да сподели с жената, която по поразителен начин му бе показала, че не го мисли за луд: — Дъщеря ми не е имала причина да вярва, че съм жив, но този албум нямаше никаква стойност за никого другиго на този свят. Сякаш го е оставила за мене, за да знам, че не е забравила нашите спомени.

— Не е забравила — повтори като ехо Керълайн.

Вълните отново се бяха успокоили, а бризът бе възвърнал галещата си топлота. Около тях танцуваха лунните лъчи.

След секунди Керълайн пророни убедително:

— Тя не е забравила, Лоурънс. Нищо не е забравила.

Около един след полунощ се разделиха пред вратата на нейната стая в мотела. Щяха да се видят отново след зазоряване, когато първите спасени живинки започнеха да пристигат.

Но на сутринта в салона, където Керълайн пристигна преди появата на всякакви животни и преди повечето от доброволците, я посрещнаха с новината, че доктор Лоурънс е заминал. Откарали го спешно с хеликоптер до един от корабите на бреговата охрана. Щял да остане там целия ден, за да дава първа помощ на животните в много критично състояние, които не биха могли да понесат пътя до Моклипс или залива Бей:

Тя посрещна новината с разочарование, но и с успокоение, че така по-лесно ще преодолее опасните пориви на сърцето си. Защото в магията на измамната пролетна луна двамата с Лоурънс Елиът си бяха казали всичко, което имаше да се казва.

ОСМА ГЛАВА

Брентууд, Калифорния

Понеделник, 20 март

Точно в седем и тридесет Ник спря пълния с рози камион пред бунгалото на Рейвън в Брентууд. Десет минути по-късно от разсадника в Санта Моника пристигна друг камион, в който имаше още рози, но и люляци. До осем и десет часа растенията бяха разтоварени и камионът потегли обратно.

Рейвън не отиде веднага да поздрави Ник. Трябваше да проведе поне още един телефонен разговор, преди да се присъедини към него, но изведнъж погледът й се спря на прекрасните цветя, струпани върху нейната поляна.

Имаше усещането, че някой й е изпратил най-екстравагантния букет на света, в цвят от слонова кост, розово, лилаво и кремаво. Но не беше така, припомни си тъжно Рейвън. Тя си бе поръчала сама този красив пастелен букет.

Рейвън многократно бе получавала цветя. Беше тринадесетгодишна, когато върху чина й в училище се