— Обещай ми, че ще бъдеш щастлива.
— Обещавам. Мамичко, не умирай, моля те!
— Обичам те, Холи…
Клер издъхна, живяла повече, отколкото смъртоносните й рани позволяваха. Нейното любящо сърце отказа да спре, преди тя да промълви последните си думи на обич.
Полицията дойде, повикана от съседите, чули изстрели в къщата. Намериха Холи да прегръща майка си, нашепвайки й неразбираеми нежни слова. С големи усилия успяха да я откопчат от изстиващото тяло. Памучната блузка и златистата коса на момичето бяха просмукани от кръв, а по лицето й се виждаха кървавите следи от последната майчина ласка.
Напълно вцепенена от шока, Холи само поклащаше глава в отговор на зададените въпроси. Всъщност нейните показания не бяха необходими. Зловещата сцена наоколо свидетелстваше най-пълно за станалото. Оставаше неясно само защо този мъж бе убил жена си, децата си и накрая — себе си.
Първоначално градът хвърли вината върху Виетнам. Неморалността на войната бе довела до неморалност, жажда за кръв и лудост своите войници, които никога нямаше да се отърсят от спомените за кланетата в далечните южноазиатски джунгли. За всички изглеждаше обяснимо завърналият се от Виетнам ветеран да се превърне в убиец.
Никой обаче не можеше да си обясни защо мародерстващият войник бе пожалил тринадесетгодишната си заварена дъщеря. След много спорове хората от градеца се съгласиха единодушно, че има само една причина: самата Холи. Вероятно тя бе фаталната Лолита. Умилквала се е около изгубилия разума си по време на войната човек, възбуждайки неговите страсти, после се е забавлявала да удовлетворява тези страсти и накрая го е отхвърлила, отегчена от своята жестока игра.
Все повече се налагаше убеждението, че Холи и доведеният й баща са извършили престъпление от страст. Дерек обаче не е могъл, дори в лудостта си, до убие своята малка съблазнителка, която е обичал. Звучеше правдоподобно. След четиридесет и осем часа в тази версия повярваха всички, дори съседите, предложили временен подслон на Холи.
Полицейските ленти, с които се обграждаше мястото на престъплението, още жълтееха около къщата, притихнала под бледата зимна луна. Беше около полунощ, когато Холи скъса панделките пред предната врата и за последен път влезе вътре.
Най-после бе напуснала дома, в който бе прекарала последните три нощи. Там тя не бе затворник, но и не я желаеха. Съседите, които я гледаха с нескрито презрение, сигурно щяха да изпитат облекчение — а и целият град, — разбирайки, че тя си е отишла завинаги. Холи също копнееше да избяга от обграждащата я враждебност и от малката армия репортери, нетърпеливи да научат от нейните собствени уста историята за прелъстяването и убийствата. Но най-вече момичето искаше да остане насаме с непосилното си отчаяние.
Майката, братчето и сестричето вече не лежаха на пода, но Холи видя кървавите петна, които макар и потъмнели с времето, пред очите й изглеждаха все още яркочервени.
— Ще взема парите, които спестявахме, мамо — проговори тя нежно на празната стая, където бе приключил и нейният живот. — Ще отида в Сиатъл, точно както възнамерявахме да направим. Може би ти ще ме чакаш там, майчице…
Гласът й се пречупи в непоносимата тишина. Холи изпита огромно желание да бъде докосната, прегърната и успокоена от някого. Но тя бе сам-самичка и майка й нямаше да я чака в Сиатъл. Изобщо нямаше кой да я чака.
„Знам че всъщност няма да си там, мамичко. Но ти ще бъдеш с мене. Вие с татко ще бъдете с мене… винаги… нали?“
Холи знаеше, че ще полудее, ако продължи да се заблуждава. Но тя разбра и нещо много по-важно: веднага трябваше да напусне потъналата в кръв всекидневна, за да не направи това, което от известно време се въртеше в главата й: да вземе един от пистолетите на Дерек и най-накрая да се присъедини към единствените си любими хора.
Момичето излезе от стаята, без да знае накъде щяха да я поведат нейните треперещи крака — горе, накъдето се бе запътила на излизане от съседите, или… до кабинета на Дерек с шкафовете със заредено оръжие.
— Обещай ми, че ще продължиш да живееш, Холи. Обещай ми, че ще бъдеш щастлива.
— Мамичко! — гласът бе прозвучал толкова ясно, че Холи се затича, очаквайки да види Клер.
— Мамичко?
Нищо. Нищо освен кафявочерните петна, които мълчаливо и тъжно напомняха за смъртта. Оставаше й само тържественото обещание пред нейната умираща майка.
Изтръпналите й крака я поведоха нагоре, към парите, които тя и Клер бяха събирали и крили толкова грижливо. Почти стигаха за път и подслон и на четиримата, а за само момиче като нея бяха предостатъчно.
Холи прибра в раницата си няколко пуловера и джинси, а най-отгоре внимателно сгъна сватбената рокля на Клер. После намери и скрития фотоалбум — единственото доказателство за онова щастливо далечно време, когато тя, Лоурънс и Клер бяха едно семейство.
Нямаше причина да не вземе със себе си целия албум. В раницата имаше достатъчно място, а и фотографиите нямаха значение за никой друг. Родителите й бяха мъртви, я тя вече бе сама на този свят. Но вместо това някаква сила я застави да вземе само няколко от снимките: сватбата на родителите си, символизираща тяхната безгранична любов; бебешки портрет на Холи с бащата и майката; още една с Лоурънс и Клер, засмени щастливо пред камерата, докато нейните малки пръстчета натискат снимачното копче; една с майка й, когато глазира торта за рождения ден на Лоурънс, и накрая — снимка на Лоурънс, гушнал Холи пред породистия кон, когото тя гали по муцуната.
Холи прибра петте безценни за нея снимки от онова далечно, време, както и една с мъртвите братче и сестриче, и напусна къщата и града завинаги.
„Ако почитаме новите си имена, ако сме добри, учтиви и внимателни с хората, тогава всичко ще е наред, не мислиш ли?“ — бе попитала Клер, когато обясняваше на Холи, че щяха да изчезнат, като се преименуват с имената на умрели още в детската си възраст хора. Холи си спомни думите на майка си, докато обикаляше гробището близо до Сиатълския парк на доброволците на Капитолийския хълм. „Това е необходимо“, повтаряше си тя. Невинното тринадесетгодишно момиче, обявено от целия свят за Лолита, трябваше да изчезне завинаги, както и да стане поне на осемнадесет години — официалната възраст, когато можеше да заживее и да се издържа сама.
Холи вървеше бавно и старателно проучваше надгробните плочи. Упоритото скитане накрая я доведе до гроба на Мери Лин Пиърс. Според издълбаните върху бляскавия гранит дати, Мери е била родена пет години преди Холи и е умряла съвсем наскоро.
Малката самотница се закле да уважава и зачита взетото на заем име. Повече не можеше да обещае. Не можеше да лъже духа на истинския притежател, че ще отведе това име на приказно пътешествие. Напротив, част от нея упорито отказваше да продължи нататък и желаеше единствено спокойствието на смълчаното гробище, с неговите прекрасни букети от пролетни цветя.
Холи получи от статистическата служба на района Кинг копие от свидетелството за раждане на Мери и го приложи в молбата си за социалноосигурителна карта, без която не можеше да започне работа. Следващата спирка бе някакъв център по очни заболявания, където си поръча очила със златни рамки и обикновени стъкла без диоптри.
— Нямам проблеми със зрението — обясни тя на изненаданата служителка. — Аз съм актриса и очилата ми трябват за една пиеса.
Холи искаше да премахне и най-малката възможност да я разпознаят. Сега нейната златиста коса падаше свободно около лицето й, но образуваната от нея завеса не бе съвсем достатъчна, а и очилата щяха да я доближат още повече до възрастта на починалата Мери Лин Пиърс.
Всъщност Холи наистина изглеждаше най-малко на деветнадесет години. Върху сериозното й лице се четяха тъга и прекомерна зрялост. Дори ако я срещнеха, познатите на Холи трудно биха познали в нея
