понякога, поне за Стив, те изглеждаха седмици. Все още бе луд от любов по нея, както в самото начало, а бракът им помагаше и на двамата по различни причини. Несъмнено нямаха време да се отегчат един от друг, всъщност нямаха време за нищо. А всепоглъщащите им кариери не им оставяха възможност или желание да имат деца, макар понякога да ставаше дума за това. Беше нещо, което никой от тях все още не изключваше напълно.
— Как върви голямата сделка? — поинтересува се той.
През последните два месеца тя работеше върху възможността за първоначално широко предлагане на акции на компания за високи технологии в Силициевата долина. Възнамеряваха да направят компанията с широко участие на многобройни акционери и да продадат дял на хората, които щяха да купят нейните акции. Беше важна сделка за фирмата на Мередит и това я омайваше, макар да не бе толкова престижно занимание като предлагането на облигации. Ала Мередит беше много по-заинтересувана от фирмите в Силициевата долина и от възможностите, които те даваха, отколкото от по-традиционните сделки в Бостън и Ню Йорк.
— На привършване сме — отвърна тя, гласът й звучеше малко уморено.
Предната вечер бе останала в офиса до полунощ. Нямаше проблем да го прави, когато Стив бе на работа. Беше го уведомила, че ще води гастролната презентация за първичното публично предлагане, ще разказва на потенциалните инвеститори за компанията и ще ги насърчава да вложат парите си през следващия месец, поради което ще отсъства две седмици. Надяваше се, че ще могат да прекарат известно време заедно преди това и той бе обещал да си вземе почивка, за да бъде с нея в уикенда на Деня на труда.
— Почти приключих с „червената херинга“. — Стив познаваше жаргона, използваха този термин за проспекта, а го наричаха така заради оформените в червено предупредителни надписи, които по изискване на Комисията за ценните книжа и фондовите борси се поставяха на корицата. — Кога ще се прибереш у дома, мили? — попита тя със сподавена прозявка. Прибрала се бе от офиса току-що, беше близо десет и трийсет.
— Щом подпиша документите, които са ми оставили. Вечеря ли? — Тя го интересуваше много повече, отколкото документите, на които погледът му се спря, докато седеше отпуснат в стола си.
— Хапнах малко. Преди няколко часа в офиса ми донесоха сандвич.
— Когато се прибера, ще приготвя омлет. Или предпочиташ да донеса нещо? — Въпреки претоварения им работен график Стив винаги готвеше и обичаше да се хвали, че го прави по-добре от нея. Очевидно му доставяше по-голямо удоволствие. Мередит никога не бе претендирала, че е къщовница. По-скоро би изяла сандвич или салата на бюрото си, отколкото да се прибере вкъщи и да приготви салата, първо, второ и трето. А той обичаше готвенето много повече, отколкото тя.
— Омлет ще бъде страхотно — тя се усмихна, когато чу предложението му. Винаги усещаше остро липсата му, когато бяха разделени, дори и да беше заета. Връзката им бе спокойна и приятна, между тях съществуваше привличане, което не отслабваше, дори след четиринайсетгодишен брак. Двамата бяха страстно отдадени един на друг въпреки активните си кариери и живота на високи обороти.
— И какво се случи днес? — Винаги усещаше по гласа му, когато нещата не вървяха добре. Познаваха се взаимно по-добре в сравнение с повечето двойки и преживяваха като свои победите и пораженията на другия.
— Изгубих две деца — отвърна той. По тона му се усещаше, че е потиснат. Не можеше да забрави чернокожата млада жена, която бе загубила дъщеря си преди пет часа, и колко много му се искаше събитията да се бяха развили различно за нея. Ала той бе лекар, а не магьосник. — Петнайсетгодишно момче, участвало в престрелка с конкурентна улична банда. Успяло да очисти трима, преди да го повалят и убият. И малко момиченце преди няколко часа. То бе невинна жертва, попаднало в престрелка между три момчета и ченгета в Харлем. Застреляли го в гърдите. Оперирахме го, но нямаше късмет. Трябваше да кажа на майка му, горката жена бе съсипана. След това оперирах четиринайсетгодишно момиче, паднало от втория етаж. Беше в окаяно състояние, но съм сигурен, че ще оцелее. — Професионалните занимания на Стив никога не биха допаднали на Мередит — да вижда постоянната агония на пациентите си, отчаянието, загубите, човешките трагедии. Знаеше много добре какво му причинява всичко това и по гласа му усещаше какво му бе коствало.
— Изглежда денят ти е бил тежък, скъпи… съжалявам. Защо не се прибереш вкъщи да си починеш? Имаш нужда. — Не си бе идвал у дома от три дни и по гласа му личеше колко е изтощен и обезкуражен.
— Да, нуждая се от почивка. Ще бъда при теб след двайсет минути. Не си лягай дотогава. — Тя се усмихна на предупреждението.
— Няма такава опасност. Прибрах се с пълна чанта документи.
— Е, скрий я някъде, когато си дойда, мисис Уитман. Искам цялото ви внимание за себе си. — Умираше от нетърпение да я види.
Да се прибере вкъщи при Мередит, беше все едно да отиде на друга планета, далеч от работата и всички задължения, свързани с нея. За него тя бе пристан, глътка свеж въздух и олицетворение на нормалния живот и здравето, сигурно убежище от жестокостта и насилието, с които се сблъскваше всеки ден. Затова нямаше търпение да я види. Не искаше да се прибере вкъщи и да я намери заспала или затрупана с работа.
— Обещавам, че ще се радвате на цялото ми внимание, докторе. Само си довлечете четирибуквието у дома. — Усмихна се, докато го казваше, той също се засмя на шегата, образът й изплува в съзнанието му — красива и чувствена, както винаги.
— Сипи си чаша вино, Мери, и аз ще съм при теб след няколко минути. — Той бе винаги сигурен, че ще си дойде веднага, но тя си знаеше, че ще го забавят.
И както ставаше обикновено, той се озова пред вратата на апартамента им чак след близо четирийсет минути. Един от лекарите се нуждаеше от спешна консултация с него за счупена бедрена и тазова кост на деветдесет и две годишна жена, а също и за четиринайсетгодишното момиче, което бе развило усложнения. Ала Стив знаеше по-добре от всеки друг, че му беше време да се прибира. Малко беше да се каже, че е изтощен. Довърши подписването на документите на бюрото и подписа дори тези за уикенда. Трябваше да поеме дежурство в травматологичното отделение чак в понеделник и нямаше търпение да си тръгне. Бе престоял в болницата повече от достатъчно. Когато си тръгваше, бе толкова уморен, че не можеше да разсъждава трезво.
Спря такси пред болницата и след десет минути бе вкъщи, а когато влезе в апартамента, чу звуците на лека музика и усети аромата на парфюма на Мередит. Все едно се бе прибрал в Рая след три дни в Ада. Живееше заради времето, прекарано с Мередит, но тя знаеше, че той обича и работата си, както и той разбираше колко съпругата му е отдадена на своята.
— Мери? — повика, докато отключваше вратата на апартамента, но не получи отговор.
Тя бе под душа и той я откри там — висока, стройна, руса и невероятно красива й грациозна. Когато учеше в колежа, се бе снимала като модел за пари. И двамата бяха завършили висшето си образование със стипендии. И двамата бяха единствени деца, загубили родителите си, докато учеха в колежа. Нейните загинаха в автомобилна катастрофа в Южна Франция на първата си истинска ваканция, която си бяха позволили от двайсет години, а неговите се поминаха от рак с разлика шест месеца един от друг. В продължение на години те бяха не само съпруг и съпруга, но и единственото семейство, което имаха, означаваха всичко един за друг.
А когато тя го видя, се усмихна широко, затвори крана на душа и грабна кърпата. От дългата до раменете й руса коса капеше вода по гърдите й, а зелените й очи го съблазняваха и стопляха едновременно. Радваше се да я види, както и тя него — целуна я и я притегли към себе си, макар че се измокри целият. Изобщо не го интересуваше, просто искаше да я държи в прегръдките си.
— Бо какво правиш с мен, когато се прибирам у дома… караш ме да се питам защо изобщо ходя на работа.
— За да спасяваш човешкия живот, разбира се — отговори тя, обви с ръце врата му и се притисна към него. Допирът й го освежаваше, вдъхваше му живот много повече от почивката или нощния сън. Целуна я и въпреки изнурителните седемдесет и шест часа в болницата изпита силна възбуда. Тя силно му въздействаше — от деня, в който се запознаха.
— Какво искаш първо? Мен или омлета? — попита я с момчешка усмивка и тя го погледна с привидно
