— Хайде да си лягаме, скъпи. Късно е. Утре ще трябва да стана рано — нежно го подкани тя. Знаеш, че следобед се бе обадил на приятел и след като я изпратеше до летището, щеше да играе тенис.
Стив я последва сънен до спалнята и след няколко минути бяха в леглото, прегърнати. Пет минути по- късно той вече хъркаше. И двамата спаха дълбоко до шест сутринта, когато телефонът иззвъня. Обаждаха се от болницата на Стив. Харви Лукас, ръководителят на травматологичното отделение, беше в хирургията с главния лекар и двама други доктори. Оперираха четири жертви на фронтално сблъскване с коли и имаха нужда от помощ. Ако искаше, можеше да откаже, беше в напълно заслужена почивка, но разбра, че ситуацията е спешна и не можеше да ги подведе. Никога не бе го допускал. Хвърли бърз поглед към Мередит и после им съобщи, че ще отиде възможно най-скоро. Две от жертвите бяха деца, едното с тежка рана в главата, неврохирургът педиатър бе също на път. И двамата родители бяха в критично състояние, все още не бяха сигурни дали второто дете ще оцелее. Вратът му бе счупен и те се опасяваха от нараняване на гръбначния мозък. Откакто го бяха донесли, момчето бе в кома.
— Не обичам да тръгвам преди теб — рече Стив, докато обуваше дънките си и нахлузваше чиста бяла тениска. Пъхна краката си в чехлите, които носеше на работа.
— Няма проблем. — Тя му се усмихна сънено, беше свикнала, той също. — И аз все едно трябва да ставам скоро.
— Дотук с тениса, както и със свободната неделя. Ще успея да се върна до два часа, за да те изпратя. — Това беше желанието му, но и двамата знаеха, че едва ли ще се осъществи. Мередит си даваше сметка, че щом той отиде в болницата, ще остане там за дълго, ще провери състоянието на всички свои пациенти и вероятно няма да се прибере у дома преди полунощ. Възможно бе дори да остане за през нощта, ако имаше достатъчно работа, а на следващата сутрин все едно застъпваше на дежурство. Въпреки че Мередит щеше да се върне във вторник сутрин, той щеше да бъде дежурен до сряда, така че щяха да се видят едва късно вечерта същия ден.
— Ще ти се обадя от Калифорния — Тя дори не знаеше къде ще отседне. Калан Дау бе обещал да уреди всичко.
— Внимавай само Кари Грант или Гари Купър, или на когото, по дяволите, прилича той, да не ти завърти главата, докато аз спасявам живота на хората. — Усмихна се, но тя забеляза лека тревога в очите му. Очевидно Калан Дау го притесняваше.
— Няма за какво да се тревожиш — отвърна Мередит, а той приседна на края на леглото и я целуна.
— Надявам се да е така. — Нежно докосна голите й гърди, докато се целуваха, и когато тръгваше, погледът му излъчваше съжаление. — Надявах се да те любя, преди и двамата да сме се върнали на бойното поле.
Ала това бе историята на живота им и винаги е било така — неосъществени надежди и прекъснати планове, отложени намерения и неизпълнени обещания. Бяха свикнали с тази ситуация и тя рядко ги разстройваше.
— Не го забравяй… Ще се видим в сряда вечер, когато се върна от работа. Ще се опитам да не оставам до късно. — Тогава приключваше дежурството му. — Това е любовна среща. — Той й се усмихна, окачи пейджъра на колана на панталона си и приглади косата си с ръка, вместо да я среши. Измил бе зъбите си, но не си бе направил труда да се избръсне. Работата му не изискваше да изглежда елегантен или спретнат, а обикновено той дори не правеше опити. Имаше си по-важни задължения. — Приятно пътуване — помаха й за последно от прага и след миг тя чу външната врата да се затваря.
Продължи да лежи в леглото и да мисли за него. Не се бе променил за тези четиринайсет години, когато се срещнаха за пръв път. Тогава той бе младши специализант в болницата. Целият му живот се въртеше около професията му, както и нейният. Протегна се и мисълта й отскочи към компанията, която щеше да превърне в акционерна, преповтори всичко, което трябваше да се направи, за да е сигурна, че ще мине гладко.
Стана и взе купчината документи в леглото, чете още два часа, преди да стане. Накрая се почувства удовлетворена, че е добре подготвена за срещата в Калифорния. Оставаше да уточни една-две подробности. Затова трябваше да зададе няколко последни въпроса, преди всичко искаше да разпита Калан Дау какво да очаква от гастролната презентация. Никога преди не бе правил някоя компания акционерна, беше новак във всичко това и изцяло разчиташе на нея за съвет и информация. В известен смисъл това я караше да се чувства компетентна и значима и за миг тя изпита вина. Понякога се питаше дали професията не й доставя удоволствие, защото й създаваше усещането за сила и независимост. Обичаше работата си и света на финансите, в който живееше. Беше свят, който й носеше удоволствие от първия миг, в който попадна в него, точно както Стив бе отдаден на болните си. В известен смисъл двамата бяха различни, но и двамата обичаха работата си и знаеха, че правят нещо, което е от значение за хората. Наистина Стив спасяваше човешкия живот, но тя помагаше на хората да постигнат онова, за което се бяха трудили усърдно в продължение на години, и това не беше малко, макар да бе различно от работата на съпруга й.
Телефонът иззвъня, докато тя се обличаше. Беше Стив. Тъкмо излизал от операцията на детето със счупения врат, а педиатърът казал, че то ще се оправи. Имало бе късмет, Стив асистирал по време на операцията, каза й, че ще се навърта известно време наоколо. Бяха изгубили майката малко след като я бяха докарали, а по-голямото дете още беше в кома. Всичко това бе всекидневие, макар че всеки нов случай изглеждаше най-важният в живота му, и тя се усмихна, докато го слушаше. Той бе развълнуван от случващото се, както и тя от пътуването до Калифорния.
— Ще ми липсваш. Мери — нежно каза той и тя се усмихна на ласката в гласа му.
— И ти на мен. — Изрече го искрено, а той се засмя на думите й. Познаваше я твърде добре.
— Да, за десет минути. Единственото, за което ще мислиш, са забележките в червено, брошурата и проучвателното пътуване. Познавам те. Така е, нали?
Докато се обличаше, тя продължаваше да мисли за казаното от него. Познаваше я толкова добре, колкото и тя него. Разбираха привързаността на всеки един към работата, бяха наясно с целите, слабостите, страховете си. Споделяха пълната си отдаденост на професиите, заради която нямаха деца. Къде би било тяхното място, след като той прекарваше по три дни в болницата, без да се прибира, а тя пътуваше непрекъснато? Какво би получило едно дете при живот като техния? Не кой знае колко, каза си, ето защо, поне засега, тя отказваше да има дете. Беше добра в професията си, сигурна бе, макар и не толкова уверена, че ще бъде добра майка. Може би по-късно, така казваше на Стив винаги. Ала по-късно щеше да е твърде късно и двамата го знаеха. Питаше се дали някой ден няма да съжалява, че е отлагала. В момента обаче не смяташе, че ще е така.
Когато прибра всички документи в куфарчето си и закопча сакото на костюма си, тя се погледна в огледалото. Видът й бе точно толкова изряден и безупречен, колкото размъкнат изглеждаше Стив, когато излизаше от апартамента в шест тази сутрин. Не беше необходимо да изглежда по-добре за операционната или за прегледа на пациенти, които бяха на косъм от смъртта. От него се изискваше единствено да е на мястото си и да знае какво прави, а това не налагаше да изглежда добре. Докато Мередит трябваше да излъчва ефективност и компетентност, да внушава, че контролира всичко, което прави, и тя изглеждаше точно така, когато взе куфарчето си и напусна апартамента. Носеше със себе си лаптопа и мобилния си телефон, както и последния проект на проспекта, върху който бе работила с адвокатите.
Докато пътуваше към летището в таксито, за да се срещне с Пол Блек, партньора, който щеше да пътува с нея, тя се загледа в очертанията на сградите в небето над Ню Йорк и си помисли колко много обича живота си тук. Всъщност, не би променила абсолютно нищо в начина си на живот. Според нейните разбирания, той бе идеален.
Глава 3
В самолета Мередит поработи на лаптопа известно време, после прегледа материала, който бе подготвила за Калан. Пол Блек, партньорът, с когото пътуваше, спа през по-голямата част от пътуването, а през последния половин час разговаряха за срещата на следващата сутрин. Той бе сигурен, че тя е свършила цялата основна работа съвестно и, както винаги, бе уверен, че Мередит ще направи впечатление на клиента с всичко, което бе организирала за него.
Всъщност, Блек бе намерил клиента, но опитът на Мередит в сферата на високите технологии го накара
