него. — Ще се върна, преди да си разбрал, че ме няма.
— Нали знаеш, аз ще съм хванат в капан тук, като плъх в клетка, както обикновено. Замисляла ли си се някога колко ненормален е животът ни? — попита я той, загледан в пространството пред себе си, замислен за нея. И двамата бяха ужасно заети. Понякога прекомерно, макар да се гордееха един с друг.
— Да, размишлявах върху това, когато тръгнах днес. Мислех си колко невъзможно би било да се справяме, ако имахме деца. Никога не бихме могли да водим живот като сегашния, Стив. Сигурно затова нямаме.
— Бихме могли да уредим нещата, ако решим. Другите хора го правят, заети са колкото нас. — В гласа му прозвуча тъга.
— Посочи ми двама — отвърна тя, изпълнена със съмнение, — посочи ми поне един. Не мога да се сетя за някой, който да живее като нас. Ти никога не си вкъщи, отсъстваш с дни, а аз съм непрекъснато на път или в офиса. Страхотен живот за едно дете. Ще трябва да носим табелки, на които да пише мама и татко, за да ни разпознава, когато ни види.
— Знам, знам… смяташ, че не сме готови. Просто се опасявам, че когато решиш, ще бъдем твърде стари, за да го направим.
— Ти никога няма да бъдеш твърде стар, за да го направиш. — Тя се разсмя, ала знаеше, че той се отнася съвсем сериозно към въпроса, много по-сериозно от нея. Но изобщо не бе готова дори да помисли да има деца и не беше сигурна, че някога ще бъде. Не можеше да си представи как ще ги вмести в и без това пренатоварения си график. С течение на годините идеята й се струваше все по-малко привлекателна, макар че не искаше да го разочарова. Знаеше колко много означава за него да имат деца. Пък и тя не бе затворила вратата окончателно. Ала раждането в никакъв случай не се нареждаше сред приоритетите й.
— Ще трябва да поговорим сериозно за това, Мери, и то скоро.
— Не и докато не направя „Дау тек“ акционерна компания — отвърна тя и в гласа й изненадващо се усети тревога.
Когато повдигаше въпроса за децата, тя винаги заемаше отбранителна позиция. Постоянно изникваше някоя компания, която трябваше да направи акционерна, някое първично широко предлагане на акции, което бе най-важното нещо в живота й за момента, или компания, която се нуждаеше от помощта й, някаква сделка, която трябваше да организира, някоя гастролна презентация, която трябваше да довърши. За четиринайсет години за нея никога не настъпи подходящият момент да помисли за дете и той явно започваме да губи търпение. Изпитваше чувство за реална загуба при мисълта, че е възможно да останат бездетни. Ала да имат деца, за него бе по-важно, отколкото за нея. Чувстваше липсата на семейство повече, отколкото тя, за нея той бе единственото семейство, от което се нуждаеше.
— По-добре да те оставям да поспиш, Мери, в противен случай на сутринта едва ще се държиш на краката са. — Знаеше, че й предстои дълъг ден, след което щеше да вземе самолет обратно до Ню Йорк и да се приземи към шест сутринта във вторник. А доколкото я познаваше, тя щеше да се прибере вкъщи, да вземе душ, да се преоблече и да отиде в офиса в осем и половина.
— Ще ти се обадя утре, когато мога — обеща тя, потискайки прозявката, с надеждата, че ще поспи няколко часа, преди да стане в шест и половина.
— Не се притеснявай. Ще бъда тук. Знаеш къде да ме намериш.
— Благодаря, че се обади — тя отново се прозина. — Лека нощ… обичам те. — Затвориха, а тя заспа едва половин час по-късно, потънала в мисли за него, а след това за срещата с Калан Дау на сутринта. Стори й се, че звънът на часовника я събуди едва след няколко минути.
Мередит стана, взе душ, облече се и прибра косата си на стегнат кок, който й се струваше подходящ за срещата. Носеше тъмносин ленен костюм и когато се появи в трапезарията, външният й вид бе безупречен — в елегантна дреха, на високи токове, с перлени обеци, с куфарче в ръка, точно в седем и трийсет. И макар тя самата да не го съзнаваше, правеше поразително впечатление. Приличаше повече на модел, позиращ като бизнес дама, и няколко глави се обърнаха, докато тя се приближаваше бързо към масата, където чакаше Пол Блек. Той бе облечен в тъмносин летен костюм, стандартната бяла риза и консервативната вратовръзка му придаваха вид на такъв, какъвто си беше — инвестиционен банкер от Уолстрийт.
— Как мина вечерята снощи? — попита тя вежливо, когато седна и поръча чаша кафе.
— Много приятно. Обаче до града се пътува дълго. Закъснях повече, отколкото предполагах. Ти постъпи умно, като остана тук. — Тя не му припомни, че изобщо не й бе предложил да го придружи, и продължи разговора, като му разказа за обаждането на Калан Дау.
— Много е доволен от всичко, което сме направили за организирането на пътуването.
— Би трябвало да е. По думите ти, Мередит, съдя, че всичко ще бъде наред. Мисля, че нещата ще се развият добре.
— И аз това му казах. — Ала преди да успее да продължи, видя Калан Дау на прага на трапезарията да оглежда помещението и да ги търси с поглед. Изглеждаше точно както си го спомняше. Висок, добре сложен, хубав мъж с пясъчноруса коса, живи сини очи и спортна фигура. Изглеждаше прекалено добре и макар тя да знаеше, че е родом от източните щати, приличаше на кореняк калифорниец. Имаше чудесен тен, носеше синя риза, вратовръзка в синьо и жълто на „Ермес“ и костюм в цвят каки с превъзходна кройка, обул бе добре лъснати мокасини. Сякаш бе слязъл от реклама, а приликата с Гари Купър, както бе споменала пред Стив, бе по-силна от всякога. Забеляза ги веднага и се приближи с широка усмивка, здрависа се и с двамата с любезна усмивка.
— Много мило от ваша страна, че дойдохте тук — непринудено заговори той, настани се на масата и минута по-късно поръчаха закуската. Поиска бъркани яйца и кана сок, а Мередит избра препечени филийки и кафе. Пол предпочете яйца по бенедиктински и овесена каша.
Разговаряха оживено за сделката и за неговите планове, за задължителната ревизия, а Мередит успокои страховете му, пропъди всичките му опасения, предаде му забележките в червено, които той прегледа бързо, докато пиеше втората си чаша кафе.
— Като че ли нещата потръгват.
— Да, така и трябва да бъде. Започваме в Чикаго след две седмици. — Бяха решили да предприемат пътуването оттам, защото градът не беше много важен за тях и щеше да им даде възможност да изгладят несъвършенствата в презентацията. От там щяха да отидат в Минеаполис, а после в Лос Анжелис и Сан Франциско. Той възнамеряваше да прекара уикенда вкъщи, а тя — да се върне в Ню Йорк. Следващия понеделник щяха да се срещнат в Бостън, да направят последна презентация в Ню Йорк и после — към Европа. Вече бе уредила повечето формалности в Единбург, Женева, Лондон и Париж. С това нейната работа приключваше. Надяваше се обединението, което бяха формирали за първичното предлагане, да се разпусне и акциите на компанията да се продадат на процъфтяващия електронен пазар. Очите му танцуваха като на възхитено дете, когато заговориха за това.
Докато бъбреха на края на закуската, той отново спомена за проблемите, които имаше с финансовия директор, Чарлс Макинтош. Този човек протакаше всичко, което зависеше от него, явно не желаеше компанията да стане акционерна и очевидно сериозно нервираше Калан. Тъй като се противопоставяше принципно на целите, които Калан си поставяше за компанията, той бе решен да сътрудничи колкото е възможно по-малко.
— Не знам колко време изгубих да го убеждавам, че постъпваме правилно. Знам, че вярва в правотата си, когато се опитва да ме разубеди. Той е добър човек, познавам го от години. Невероятно лоялен е, но е също неимоверно упорит — Кал изглеждаше притеснен.
— По-добре да се присъедини към нас, преди да сме започнали гастролната презентация — отбеляза Мередит загрижено. — Ще разколебава хората, ако изразява несъгласието си или показва резервираност. Инвеститорите няма да разберат, че възраженията му са от личен характер, и могат да изтълкуват погрешно позицията му.
— Не се притеснявай, Мередит, ако постъпи така, няма да има проблем.
— Защо не? — попита тя изненадана.
— Защото ще го убия — отвърна й Калан Дау и се разсмя високо. — Работим заедно от години, а той винаги мърмори. Просто е един от хората, които се насочват срещу течението, когато всички останали плуват по него. Дяволски умен е, но някои от идеите му са средновековни. — Калан имаше ясни виждания за
