компанията си. Но бе по-млад от Чарли и невероятно напредничав.
— Не съм сигурна, че е най-големият ти актив — Мередит му се усмихна. Вярваше на преценката на Калан и на способността му ръководи подчинените си. Не би стигнал толкова далеч, ако не познаваше хората. След като казваше, че може да държи под контрол финансовия си директор, трябваше да му повярва.
— Всъщност, Мередит — призна й той, докато Пол Блек подписваше сметката, — не възразявам по принцип, но това е нещо друго. Поне засега, с него всичко ще е наред. Не мога да предвиждам твърде далеч в бъдещето. Той е с мен отдавна и се надявам да се оправим и този път.
Мередит кимна и тримата излязоха от ресторанта и се отправиха заедно към паркинга.
Кола и шофьор чакаха Калан, за да ги закара до офиса. По пътя бъбриха непринудено за компанията му, за къщата му, която бе наблизо, и за трите му деца. Тя бе забравила, че той има деца и се учуди, когато го чу да говори за тях. По думите му личеше, че живеят с него. Запита се къде ли е жена му, дали е починала, или са разведени. Стори й се обаче странно, че преуспяващ в бизнеса мъж като него може сам да отглежда децата си. Беше споменал, че и трите са били в къщата му на езерото Тахо през лятото и той току-що ги бе докарал у дома заради тази делова среща, а през уикенда щяха да се върнат там. Калан каза, че обича децата да са край него.
— Обикновено вземам един месец отпуск през август, за да прекарам времето с тях. Ала това лято, изглежда, ще пътувам дотам и обратно. — Имаше много работа, която трябваше да свърши и доколкото Мередит виждаше, бе приключила всички задачи. Тя бе поразена, когато стигнаха в офиса му. Всичко бе подготвено грижливо, цялата информация, от която бе възможно да имат нужда двамата с Пол, беше подложена на щателен анализ заради тях. Както и преди, Мередит бе силно впечатлена от познанията му за високите технологии и от маниера, с който управляваше бизнеса си.
Единственият недостатък на този ден, който вървеше съвсем гладко, бе Чарлс Макинтош. Изглежда, той имаше хиляди неоснователни възражения към всичко, което Калан правеше. Освен това показваше, че е изпълнен със силни подозрения към тях, изобщо не му бе приятно, че първоначалното публично предлагане се ръководи от жена, макар никога да не го изрази открито. Демонстрираше го обаче толкова ясно пред всички, че когато най-сетне излезе от стаята, Калан Дау се обърна към нея и се извини заради държанието му.
— Опасявам се, че Чарлс е със закостенели разбирания, Мередит, и аз не мога да го променя. — Кал изглеждаше притеснен и тя се усмихна любезно, въпреки че не за първи път финансовият директор я нервираше не на шега.
— Не се притеснявай, свикнала съм с това — спокойно отвърна тя. — Пол също не е сред най- свободомислещите ни партньори. — Двамата бяха отишли да продължат разговора си в кабинета на Чарли, а Калан и Мередит останаха да довършат последните подробности.
Пътуването с Чарли наистина щеше да бъде отвратително, бе сигурна в това, но поне докато Калан бе наблизо, тя знаеше, че няма да се каже нещо неуместно във връзка с превръщането на компанията в акционерна. Разбираше, че той донякъде се страхува да не се отчужди от Калан. Несъмнено обаче общуването с финансовия директор изобщо не бе забавно и едва ли с чисто сърце щеше да се захване с лансирането на проекта. — Ще трябва да го контролираш по време на гастролната презентация.
— Чарли ще се оправи — оптимистично отвърна Кал. — Истината е, че той обича компанията и й желае само доброто, дори да не е съгласен с мен. Изключително лоялен е, въпреки че е твърде късоглед.
— Изненадана съм, че изобщо ти е позволил да осъществиш този проект.
— Нямаше избор — твърдо отвърна Калан и по начина, по който го каза, тя почувства, че не би допуснал друго, освен пълна подкрепа от страна на Чарли, а финансовият директор очевидно го знаеше. — Съжалявам, ако той те притеснява.
— Натъквала съм се и на по-лоши случаи. Мога да се справя с неговата закостенялост. Не ме плаши. Просто не искам да създава погрешно впечатление у хората.
— Няма. Обещавам.
Четиримата обядваха заедно в конферентната зала, след това Чарли предложи на Пол да го разведе из фирмата и напълно пренебрегна Мередит, което я устройваше. Беше й приятно да прекара остатъка от следобеда с Калан, да изгладят рисковите фактори, които щяха да посочат в забележките в червено. А когато двамата по-възрастни мъже се върнаха, Мередит и Калан бяха направили всичко необходимо, часът беше пет и половина.
— Кога е полетът ви? — попита я Калан загрижено.
До този момент дори не бе помислил за това, бяха работили през цялото време след обяда, но бяха направили всичко, за да свършат, и Мередит бе изключително доволна от срещата. Нито един въпрос не бе останал без отговор. Дори по времето, когато тя и Пол се готвеха да си тръгнат, й се стори, че Чарли Макинтош се бе поотпуснал. Изглежда колегата й бе успял да го убеди.
— Ще вземем директния вечерен полет — обясни Мередит и си погледна часовника. Имаха да убият няколко часа, за летището трябваше да тръгнат едва в осем и трийсет.
— Какво ще кажете за една ранна вечеря? — предложи Калан Дау, но Мередит не искаше да ангажира повече времето му.
— Ще се оправим — увери го тя. — Двамата с Пол имаме да си поговорим за много неща. Ще вечеряме в хотела, а после ще тръгнем към летището.
— Бих искал да ви заведа на вечеря — настоя Кал, като любезно включи в поканата си и Пол.
Чарли Макинтош стана да си върви и се сбогува с Мередит подчертано вежливо. Сякаш изпитваше някаква ревност, дразнеше го влиянието й над Калан. Той наистина имаше някакъв проблем по отношение на нея, а Калан, изглежда, си даваше сметка за това — също както и Мередит. Явно Чарли смяташе, че тя е виновна, защото е направила възможно превръщането на компанията в акционерна. Няколкократно подчерта, че след като се появят притежателите на акции, Кал ще изгуби контрола върху компанията, а това, според Чарли, крие потенциална заплаха за тях. Той изобщо не обръщаше внимание на факта, че по този начин в компанията щяха да постъпят огромно количество пари, че вследствие продажбата на акции щяха да се открият грандиозни възможности. Преди всичко Чарли възприемаше Мередит като източник на потенциалните им бъдещи проблеми. Затова категорично я отхвърляше. Отдавна бе предпочел да забрави, че идеята да превърне „Дау тек“ в акционерна компания бе не на Мередит, а на Калан.
— Обичате ли китайска храна? — попита Кал без заобикалки и тя кимна, все още се колебаеше, но докато се опитваше любезно да отклони поканата, Пол с радост прие и тримата напуснаха офиса заедно, за да вечерят.
Вечерта се оказа много приятна. След като бяха работили неотлъчно един с друг от сутринта, тримата вече общуваха съвсем непринудено. Дори Пол се отпусна и не изглеждаше толкова високомерен. Разказа им някои много забавни случки за гастролни презентации в миналото. Когато Калан по-късно ги остави в хотела, тримата се чувстваха като стари приятели, а Пол и Мередит съжаляваха, че се разделят с него.
— Ще се видим след две седмици — рече Калан с широка усмивка, когато се ръкуваха на сбогуване във фоайето, преди да си тръгне.
— Обаждай се, ако имаш някакви въпроси — насърчи го тя — или ако нещо те притеснява.
— Сигурно съм твърде невеж, защото дори не знам за какво да се тревожа. — Той се засмя добродушно.
Също като Мередит имаше безупречен вид в осем часа вечерта, както и в седем и трийсет сутринта. И двамата бяха с непринудено държание и винаги изглеждаха безукорно. С русите си коси и светлите очи, със сходния си стил, те приличаха на брат и сестра. Когато си тръгна, Кал им помаха, прекоси фоайето и се качи в колата, която го очакваше отвън. Беше обещал да изпрати автомобила обратно след пет минути, за да ги отведе на летището. Той самият щеше да вземе от офиса си своето ферари. Мередит го бе забелязала на паркинга на „Дау тек“ същата сутрин и се бе запитала чия е колата.
Беше яркочервено и имаше подвижен покрив, направо поразително.
— Много приятен човек — отбеляза Пол Блек почти с изненада, докато се качваха към стаите си да приберат багажа. — Ще прекараш чудесно с него на гастролната презентация. Има страхотно чувство за хумор.
— Да, така е — съгласи се тя веднага, — освен това знае какво прави, което е обнадеждаващо. Прави ми впечатление, че не се страхува да признае, когато не знае нещо. — Макар да подозираше, че в известно
