Теодор Стърджън
Вълшебниците от Ксанаду
Слънцето се превърна в мъглявина и разбито, човечеството се пръсна във всички посоки. Себепознанието на човешкия род изискваше той да съхрани миналото си, така както опази настоящето си — в противен случай се прощаваше с всичко човешко. И изпълнен с гордост от самия себе си, той превърна традициите си в ритуали и ги стандартизира.
Такава беше заветната мечта — където и да се установи човечеството или отделните негови отломки, където и да заживее, това да бъде по-скоро продължение, отколкото начало, така че във вселената и във вечността хората да си останат хора — да говорят по човешки, да имат човешки стремежи и човешки постижения. И когато човек срещне човека, независимо от различията и разстоянията помежду им, себеподобните да се срещнат в мир, да заговорят на общ език.
Но знайно е, че хората, бидейки хора…
Брил се приближи до розовата звезда, чиято светлина го подразни, и разпозна четвъртата планета. Тя висеше в очакване като екзотичен плод. (Зрял ли е, ще може ли да узрее под негово въздействие? Ами ако е отровен?) Той остави машината в орбита и се спусна със сондата. До един водопад стоеше млад туземец и го наблюдаваше.
— Земята ми беше майка — каза Брил, без да излиза от сондата. Това бе официалният поздрав на цялото човечество, изричаше се на Стария език.
— И мой баща — отвърна туземецът с ужасен акцент. Брил излезе внимателно от сондата, но не посмя да се отдалечи от нея. После изпълни докрай своя дял от ритуала:
— Уважавам несъответствието в нашите потребности като индивиди и ви поздравявам.
— Уважавам сходството в нашите нужди като хора и ви поздравявам. Името ми е Уонайн — отговори момчето, — син съм на сенатора Танайн и Нина. Намирате се в Ксанаду, една от областите на планетата Ксанаду, четвърта в тази система.
— Името ми е Брил, идвам от Кит Карсън, втората планета от системата Съмнър, член съм на Върховната власт — поясни пришелецът и добави: — Идвам в мир.
След това изчака да види дали дивакът ще свали от себе си някакво оръжие, както изискваше историческият протокол. Не последва нищо такова, явно Уонайн не носеше оръжие. Беше облечен в ефирна като паяжина туника, препасана с широк колан от плоски, черни, излъскани до блясък камъни, и едва ли би могъл да скрие нещо повече от стрела. Брил изчака още малко, като наблюдаваше спокойното лице на туземеца. Искаше да разбере дали Уонайн не таеше подозрения, че в лъскавата черна униформа, в блестящите ботуши и металическите ръкавици се крие някакво оръжие.
Уонайн каза само:
— Щом идвате в мир, сте добре дошли — и се усмихна. — Ще ви заведа в дома на Танайн, който е и мой, да си починете.
— Казвате, че Танайн, вашият баща, е сенатор? Действуващ ли е? Би ли могъл да ми помогне да се свържа с правителствения ви център?
Момчето не отговори веднага, устните му едва забележимо мърдаха, сякаш си превеждаше казаното на мъртвия език. Последва:
— О, да. Разбира се.
Брил докосна лявата ръкавица с пръстите на дясната си ръка, при което сондата започна да се издига и отдалечава. Щеше постепенно да се скачи с кораба, до ново повикване. Уонайн не изглеждаше смаян; може би, помисли си Брил, разумът му не го побира.
Момчето поведе Брил по една пътека, която се виеше сред ливади от приказни цветя — преобладаваха тъмночервените, сред тях имаше бели, тук-там малки алени и всички те сякаш бяха поръсени с бисери от водопада. Мека, гъста трева обграждаше пътеката в по-високите й части — червена отблизо, бледорозова отдалече.
Присвитите черни очи на Брил проникваха навсякъде, поглъщаха и запечатваха всичко — момчето, което дишаше леко и подскачаше нагоре по стръмното, ефирната му дреха, която сменяше цвета си при всеки полъх на вятъра, високите дървета — зад някои от тях може би се спотайваше човек или оръжие, оголените скали и окислителните процеси, за които те свидетелствуваха, птиците, които виждаше, и птичите песни, които чуваше и които бяха може би нещо друго.
Беше човек, на когото можеше да убегне само очевидното, а очевидните неща са толкова малко.
И все пак къщата го свари неподготвен. Разпозна я едва когато с момчето бяха прекосили наполовина подобната на парк местност, сред която бе разположена.
Конструкцията й се лееше в свободни форми, на места се издигаше високо, на места едва се различаваше между лехите; там някаква стая преминаваше в тераса; попаднала под покрив, поляната неусетно се разстилаше в килим. С открити решетки и умело съчетани цветове къщата бе разделена по- скоро на пространства, отколкото на стаи. Стена нямаше никъде. Нямаше нито къде да се скриеш, нито какво да заключиш. Цялата земя и цялото небе свободно нахлуваха в къщата и тя ставаше един огромен прозорец към света.
Още щом я видя, Брил усети, че мнението му за местните жители започва леко да се променя. Той продължаваше да ги презира, но вече обхванат и от съмнения. Хората, такива, каквито ги познаваше, се вместваха в рамките на едно основно обобщение: „Всеки човек има какво да скрие“. Срещата му с начин на живот като този не го накара да промени мнението си — стана само по-бдителен и се запита: „А как ли го крият тук?“
— Тан! Тан! — провикна се момчето. — Водя един приятел.
Откъм градината се приближаваха мъж и жена. Мъжът беше едър, но иначе толкова приличаше на Уонайн, че в роднинството им не можеше да има никакво съмнение. И двамата имаха дръпнати сиви очи, светли и доста раздалечени, и червена, почти оранжева коса. Носовете им бяха едри и издаваха финес, устните — тънки, но изтеглени и добронамерени.
Ала жената…
Доста дълго Брил не се осмели да я погледне, не се осмели да повярва, че може да има такава жена. Когато я съзря, допусна, че е само видение, от чиято реалност отпиваше на боязливи глътки, и постепенно се убеждаваше, че на този свят може да има такава коса и лице, и глас, и тяло. Тя подобно на съпруга си и на момчето беше облечена в пъстроцветен воал, който според капризите на вятъра се превръщаше в туника с червен колан.
— Това е Брил от Кит Карсън, планета от системата Съмнър — изстреля момчето, — член е на Върховната власт, планетата му е втора в системата, знаеше поздрава и не го сгреши. И аз също — добави то през смях. — Това е сенаторът Танайн и майка ми Нина.
— Добре сте ни дошли, Брил от Кит Карсън! — поздрави го тя.
Отново в плен на изумлението си той отвърна поглед и наведе глава.
— Заповядайте вътре — покани го сърдечно Танайн и го преведе през една градинска беседка, която, оказа се, не беше само свод, но и вход.
Стаята беше просторна, по-широка в единия си край, отколкото в другия, макар и едва доловимо. Неравен, в единия ъгъл подът постепенно се издигаше в покритото с мъх хълмче. Тук-там се мяркаха речни камъни — или поне така изглеждаха — някои бели, други сиви, набраздени с жилки; ръката ги усещаше като плът. Това бяха единствените мебели, като се изключат няколкото ниши, подобни на полици и маси.
През стаята ромоляха пенливите води на един привидно открит поток, но Брил забеляза, че босите нозе на Нина стъпват върху нещо невидимо, което покриваше потока чак до вливането му във вира в другия край на стаята. Същият вир се виждаше и отвън и не можеше да се определи дали бе в къшата, или извън нея. До вира растеше огромно дърво, облегнало на брега натежалите си клони. Очевидно и царствената му
