нещото, което обладава отворилия се за него мозък.
— Звучи доста ангажирано, но за мен няма особено значение — рекох и се почесах зад ухото. — Сега, след като си го постигнала, това какво ти дава?
Тя сви рамене.
— Каква е ползата от разширеното познание ли? Може би един ден, някой по-умен от мен, ще намери начин да го оползотвори. Що се отнася до мен, аз вече научих всичко, което ме интересуваше — погледна към мен. Имаше нещо отвъд това твърдение, отвъд отправения заедно с него остър поглед. Бе привлекателна, не бях виждал по-уравновесено същество от нея, но под тази броня се таеше умоление, ужас на малко момиченце от нещо, което не можеше да се разбере. Нещо не пасваше. Губеше се смисълът. Това малко ме уплаши и разпали у мен желание да го споделя заедно с нея — каквото и да е. Каквото и да бе това!
Тя неочаквано се закиска.
— Какво? — рекох.
— Еди, сетих се нещо. Когато налетя върху мен, ти страшно бързаше. Какво стана с онази твоя среща?
— О, това ли ми било. Ами, изчезна
Подскочих, в главата ми нахлу ужасна гледка — Силвия ме чака от три часа в ресторанта. Извиних се към смеещото се лице на Мария и побягнах да търся телефон. Пътьом ми мина през главата, че напомнянето за срещата от страна на Мария бе дошло странно неочаквано. Едната телефонна кабина бе заета от господина със замръзналото лице от съседната маса. Той гледаше телефона нежно, с истински захаросания поглед на влюбените. Мразя такива типове. Мушнах се в съседната кабина и набрах номера. Докато чаках сигнала, хвърлих поглед към нашата маса. Мария я нямаше. Замръзнах. Така ти се пада, денди! Звъня на една мадама, за да я излъжа, а в същото време друга погажда същия номер на мен.
Оттам ми се обадиха и аз помолих да потърсят Силвия. Седнах и пак погледнах навън. Бях сбъркал, Мария не си бе отишла, седеше на съседната маса и живо говореше нещо на седящата там статуя. Усетих как веждите ми се изправят нагоре. Какво ли означаваше лъжата й, че не познава тези хора? И защо излъга?
Разстоянието не ми пречеше да видя как лицето на жената все повече се свеждаше надолу и се променяше, докато Мария й говореше бързо. Когато то заприлича доста на издут нос на линеен кораб, жената се изправи и закрачи към телефонните кабини. Дощя ми се да прескоча в съседната кабина и да предупредя мъжа, че тя идва, но пък не ми се щеше да проваля моя си разговор. Точно когато жената стигна да кабината и прилепи ухо към стъклото, чух гласа на Силвия в слушалката.
— Ало!
— Силвия? Аз съм Еди Гретхен.
— Аха, Еди Гретхен. Колко добре би било да не те познавах и да не си спомнях името ти. Къде се загуби? Къде си?
— Така стана — казах внимателно — един мой стар приятел е в беда. Наложи се да му помогна, нямаше друг начин — мислех си, че това хем отговаря на истината, хем тя така или иначе не слуша какво й говоря.
— Лоша работа — отвърна кисело. — А през това време те чакам два часа и половина в ресторант, в който не ме познават, където хапнах солиден обяд и си взех пакет скъпи цигари, и в който не съм дошла с пари. Трябва ли да разбирам, че няма да се появиш тук?
— О, Силвия, няма да мога. Що се отнася до парите, дай ми да говоря с управителя. Той ме познава. Ще уредя нещата. Силвия, страшно съжалявам. Аз… — явно бе оставила слушалката. След малко чух гласа на управителя. Обясних му положението, разбрахме се и аз го помолих да говоря отново със Силвия.
— Съжалявам — каза управителят. — Дамата изглеждаше… как да кажа, ядосана. Доста ядосана. Каза ми да ви предам да не си лапате пръста, докато тя не ви се обади, за щото твърдо ще останете с пръст в устата. Ха, ха.
— Ха, ха — повторих и затворих телефона. Излязох от будката и попаднах в такава каша от извадена на показ семейственост, каквато не ми се бе случвало да видя. Жената, с която Мария бе говорила, нахлуваше в съседната кабинка. Хвърли се върху нещастника отвътре и изля емоциите си с писклив крясък.
— Ах ти скапан стар пръч! Как смееш да ме оставяш да седя сама в това пропаднало заведение и да се обаждаш на онази блудкава малка кучка? Нищожен тип, не запушвай слушалката! Нека да ме чуе. Тук е… махай се — и вече към слушалката. — Чуй ме, развратнице. Можеш да вземеш моя мръсен съпруг, ако го искаш. Но преди това хубаво си помисли. Ако търсиш парите му, да знаеш, че няма пари. Аз от шест месеца не съм видяла една нова рокля, обзалагам, се че ти имаш, ти… ох, тя затвори — трясна слушалката и се обърна към побледнелия си съпруг. — Нещата много загрубяха — изкрещя, — след като съвършено непознати хора идват да ми разправят за твоите похождения! Ти…
След това тя вече само се повтаряше и загубих всякакъв интерес да я слушам. Промъкнах се през събралата се тълпа и се отправих към Мария. Тя седеше с наведена глава и съм сигурен, че дори не ме усети, докато не й заговорих:
— Мария…
— А, Еди — с широка и празна усмивка, — уреди ли въпроса?
— Да — седнах и я погледнах строго. — И ти го уреди.
— Какво? — самата невинност.
— Уреди един проблем. Мразя да си пъхам гагата, Издайнице, но ти току-що предизвика страхотна смръдня там. Откъде ти дойде наум да издадеш на онази жена, че мъжът й прави излияния по телефона? Преди всичко, как разбра за него? А и защо, по дяволите, ми каза, че не познаваш тези хора?
Тя малко се паникьоса. Очите й се разшириха, протегна ръка и хвана китката ми. Тя не знаеше, но докато докосваше ръката ми, нямаше нужда от никакви аргументи. Сега и во веки веков. Докато ме държи така и ме гледа така, тя ще е правата, а аз ще съм неправият.
— Моля те, Еди, не се сърди. Надявах се да не забележиш. Не, не съм те излъгала. В живота си не съм виждала тези хора. Как разбрах какво става ли? Просто… научих, Еди. Моля те да ми повярваш, моля те, не ме разпитвай! Можеш ли да забравиш за това… само този път? Ще се старая да не допускам това да се повтори! Наистина ще се старая, Еди!
Опитах се да изгоня светлите звездни сълзи от очите й. Приближих юмрук до брадичката й, побутнах я лекичко и поклатих глава:
— Разбира се, Мария. Разбира се. По дяволите, нищо не се е случило. Забрави за това.
Така и няма да разбера никога защо ли не ми стигна акъла да направя връзка между тази случка и нейната теория за обладаването.
Направих й предложението на четвъртата ни среща. Тя бе четири часа подир третата среща, която бе ден след втората, която пък бе цели четири дълги седмици след първата. Точно така, потрябваха ми пет седмици след случката в онзи бар на авенюто, докато я убедя да ми подари една вечер. На два пъти я докарвах до плач по телефона, но после се разсмиваше, а когато не й останаха аргументи да ми отказва, тя се предаде и призна, че всъщност се бои да не ме притесни отново като при първата ни среща. Наложи се да й кажа, първо, че не съм бил притеснен, и че второ, пет пари не давам, ако се случи отново, че единственото ми желание е да я видя. Това обаче не стана, докато не я заплаших, че ще се хвърля през прозореца на студиото. Тогава тя прие втората среща. Така де, осемдесет и седем етажа са бая височина, а аз не се шегувах.
Тя винаги настояваше да ходим на безлюдни места — било с кабриолет в Централния парк, било на разходка но Бруклинския мост. Това ме устройваше толкова добре, че не си давах труд да се замислям върху причината. Правеше всичко възможно, само и само да не оставаме някъде заедно с непознати хора. Така бе и тогава в парка, в четири часа следобед, когато бях се излюпил рано от леглото, за да я заведа да обядваме някъде. Тогава й направих предложението. Стана лесно. Държах я за ръце и не смеех да я погледна в очите, докато изричах:
— Хей. Трябва да се оженим.
Усмихна се, както тя си знаеше, и поклати глава. Целунах я. По едно време се появи един полицай. Тогава тя оправи шапката си, отстрани ръката ми и поклати глава.
— Няма да се омъжа за теб, Еди — каза кротко. Кръвта ми стана на солена вода, изстина и заизтича
