родителите ми се скриха на завоя в падината, усетих се като сирак, та си рекох: „Самичък е човекът в съкровеността си, с когото и да се среща и разделя, пак самичък остава, затова не може без бога.“
Дойде монах със заръка да вървя при негово преподобие. Изкачих се по стълбата, затропах по чардаците и си представях как ще ме посрещне Евтимий — зер сега нашите са му казали за мене всичко, а той дори не знаеше кой съм. И наистина с нови очи ме посрещна, но очи, по-зорки отвсякога. „Седни, казва, чадо, да поговорим.“ Гледам, на масата листове хартия — измачкана, пожълтяла — и познах мои ръкописи. Не бях се досетил да ги взема или скрия и ето че баща ми беше му ги предал. „Защо не ми каза, че съчинителствуваш, чадо, че имаш такъв дар божи? Похвално е твоето смирение, но такъв дар не бива да се крие. Господ го дава за радост и укрепление на душите човешки. Велика утеха и сила е той, когато служи за господня прослава, но е и като отрова, ако служи на дявола за човешкото изкушение, защото словата са като чукове, що коват формата на душата и като пътеводни знаци показват накъде върви. Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад, за да отсъдя накъде ще я насочиш — дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е, като да застанеш между ада и рая. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живееш без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и към пъкъла. Не пиши засега, чадо, дорде не се докоснеш до Таворската светлина. И без това нашето учение изисква от инока както словесно, така и писмено въздържание. Граматик си и би могъл да бъдеш в помощ на кир Дионисий. Но аз реших за твое добро да станеш послушник на отец Лука, болния наш брат во Христе. И не крия, че като те отдавам нему, искам да изпитам твърдостта и силата на твоята вяра. Отец Лука е немощен, болестта го мъчи, прави го злоезичен и гневен. Знам, че няма да ти е леко, но не е ли по-добре да опитаме здравината на гредата, преди да минем по нея? И за една друга опасност искам да те предупредя; за тая, що идва от телесната ти хубост. Повече, отколкото е потребно на човека, ти е дал бог красота и тя ще буди в другите завист и греховност. Пази се от нея, чадо, и не й отдавай внимание…“
---------------------------------------------------------
Великий душеведецо, кой, ако не самият бог беше просветил твоя висок ум? Обикнах те от тия минути с цялата си душа и тогава ти я въздадох, защото ти едничък най-добре я разбра! Ти ми подаде ръка и ми показа угрозата от ада, който съм криел в себе си, но има ли мъдрост по-силна от съдбата? И даже когато оракули са предричали какви нещастия очакват някого и са го предупреждавали да се пази, съдбата пак се е сбъдвала, защото, братя, никой не може да избяга от нея, както не може да избяга от сянката си. Ала тогава там, в игуменарията, аз, младокът, можех ли да зная това? И като целунах хубавата ръка на преподобния, коленичих да ме благослови.
Така за святост и истина се отдадох на страшния свят, в душата, но после, после да говоря за това, пък сега за моя духовен настойник.
Д
На следния ден, когато се представих, видях старец с едра глава и зли очи, седнал на одъра. Брадата му проскубана и под нея ранички, килията сумрачна, одърът висок, та старецът се възкачваше на него със столица. Поклоних се, казах, че от днес съм негов послушник и слуга. Отец Лука подигна вежда и присмехулно ме огледа. „Как те думат?“ — казва. „Еньо, дядо.“ „Ангел трябвало да те кръстят. Гъркът не ти ли каза кой съм и как се държа в българската вяра? Грешникът при мене не вирее. Кой знае дали не си дяволски потайник. Какъвто си хубав, на грях миришеш.“
С такива думи ме посрещна моят духовен настойник, царство му небесно.
Стоя смутен, оборил глава. Над душата ми бдят злите очи и разбирам — настъпил е съдбовен час: не трябва да пусна неговия бяс да влезе в мене. Представих си как Светият се молеше в скита, припомних си поученията на великия Евтимий, към тях отлетя умът ми, та когато дигнах глава и отново срещнах погледа на стареца, в очите ми нямаше отговор на злъчните му слова. Доземи се поклоних и десницата ми опря нечистия под на килията.
„Повели — рекох, — дядо, желанията си. Негово високопреподобие не ме напъти как да ти служа и от що се нуждаеш.“
„Служи — казва — според пипката си. Очи имаш и уши имаш. И знай, че се посирам от гозбите на магера. Господ да го порази и с него всичко гръцко черната смърт да изтръшка! Умееш ли да ловиш риба?“
„Ще се науча, дядо.“
„Кой те знае. Дано, защото аз само с рибата надвивам рогатия. Той, като не може да мъчи душата, тъй като тя отдавна се е преборила с него, мъчи мършата, да ме унизи мръсникът! И аз съм му намерил цаката с рибата… Но кой да ми лови? Партений, безбожникът, избяга, запиля се. Сам съм, сам съм тук, чистият в българската вяра, и живея между гърци, чадо…“
Ту злъчен, ту разчувствуван говори моят духовен настойник и давам ухо да разбера с какво го яха дяволът. Не беше тъй страшно, дето се надсмива и ругае. Страшно бе, че е отчаян и му е безразлично дали няма да побягна, както предшественикът ми, до смърт измъчен инок, за когото бях научил, че е напуснал лаврата на път към друг манастир. Страшно бе, че издевателствува над душата си, мъчи я и мене иска да мъчи, защото с бяс се храни.
Накладох огъня в огнището, преметох, измих съдините, опрах каквото трябваше, изтупах постелята на одъра. Килията вонеше и нечист беше старецът — цял месец живял без послушник, криво-ляво наглеждан от съседите си. През това време отец Лука седи на столица от пън, тегли броеницата и следи шътнята ми. Щом измих пода и палнах зацапаното кандилце, килията замириса на свежест, просветна от влагата и весело замига светлинката по тавана и по стената край иконостаса. Моят старец вместо благодарност и похвала пак ме унизи.
„Харно начена, казва, но да видим по-късно. Мене никой не може да измами с преструвки — зер тъй ангел не се става. Знам всички дяволски преображения и на самия тартор зъбите познавам. В какъв ли не образ ми се е вестявал! И като ангел, и като пророк даже, и като девица, и като попадия, и като игумен, само в образа на Богородица не смее да се покаже, поганецът! Веднага му съзирам опашката. Я, казва, застани до стената да те разгледам по-хубавичко. И чети на глас Отче наш, кръсти се!“
Направих каквото искаше, ала ме досмеша, та отец Лука кипна.
„Нечист си, вика, щом пред кръста можеш да се смееш! Тебе гъркът те е проводил да ме подслушваш и клеветиш! Пък мен ме чакат там, откога ме чакат и трон на мъченик са ми приготвили, а за гърците — пъкъла, тъй му кажи! При тебе съм, Исусе Христе, приеми ме по-скоро и успокой във вечните си селения небесни!“
Кръсти се старецът горестно, нашироко, в сърцето му гори вярата, че е мъченик, пък аз стоя поразен и недоумявам.
Не узнах от кой манастир е дошел, къде е скитал и откъде е родом. По онова време рядко се намираше монах да не е бил в много обители, подмамен от христоименити мъже. Но понякога, като слушах какво говори, започвах да подозирам, че е разбойничествувал. Един ден ми каза: „Излез на двора да видиш не е ли дошел Хълбьо да изсече гърците из корен“ — и се подсмихна лукаво. Друг път запее мирска песен, тръгне из килията с болните си крака като юнак. „Идват, казва, Гогой и Моготой, дето някога ги заключил в Азия Александър Македонеца. Идват да помогнат на свършека на света. Нечисти народи са те и никой не може да им устои…“
И сега като да виждам как пролъства седината му из килията и като да чувам дебелия му глас: „Пълнят си коремите и казват, че не било грях! Хляба и виното наричат шимволи! Лъжат царя, проклетите гърци! Не обичат те българския род, обичат ромеите и техния господ.“
Гърци наричаше и Евтимий, и светия мъж, и всички монаси исихасти. „Крият, казва, от мене царя. Страх ги е да не му разправя за техните поганства и лъжи.“
След словесните буйства и проклетии хрумваше му да умира. „Отивам си, викай да ме изповядат и причестят“ — и лежи възнак на одъра, шепне, кръсти се.
Уплаших се, когато за пръв път го чух, отидох да доведа отец Кирил, наш съсед по килия. Отец Кирил надникна през вратата и му дума: „Не лъжи бога, брат Лука, не плаши инока и не люти архангел Михаил,
