изчел много повече от техните книги, отколкото самите Делмарови. Образованите богаташи в тия времена се приемаха добре. Никой не ги одумваше, ако пратят синовете си в колеж, можеха да носят жилетка, бяла риза и вратовръзка в делничен ден, да си слагат ръкавици и да се грижат за ноктите си. И понеже животът и постъпките на богатите са една мистерия, кой би могъл да знае какво им трябва и какво не им трябва? А каква нужда има сиромахът от стихове, от живопис или от музика, на която ни може да пее, нито да танцува? Подобни неща няма да му помогнат да събере реколтата, нито да осигури някоя дрешка за гърбовете на децата си. И ако въпреки това той има такива интереси, значи има може би причини, неподлежащи на чуждото внимателно око.
Да вземем например Самуел. Предварително рисуваше предметите, които възнамерява да изработи от желязо или дърво. В това нямаше нищо лошо, бе разбираемо и дори за завист. Но по краищата на тия скици той рисуваше други неща: веднъж дървета, друг път — човешки лица, животни и буболечки, а понякога — просто фигури, които никой не можеше да разгадае. На тях хората се засмиваха, смутено притеснени. А и още нещо — човек никога не знаеше отнапред какво ще си помисли Самуел, какво ще каже или направи — можеше да е всичко.
През първите няколко години след заселването на Самуел в Салинаската долина към него проявяваха известно недоверие. И вероятно като малко момче Уил е чувал какво се говори в лавката на Сан Лукас. Момчетата не обичат бащите им да са по-различни от другите мъже. Може би точно тогава Уил е изработил своя консерватизъм. По-късно, когато се народиха останалите деца, Самуел вече бе неделима част от долината и тя се гордееше с него така, както се гордее човек, който е собственик на петел. Вече не се бояха от него, защото не прелъсти жените им и не ги подлъга да излязат от своята любима посредственост. Долината Салинас бе обикнала Самуел, но по това време Уил бе вече оформен човек.
Има хора, в никакъв случай невинаги заслужено, които боговете истински обикват. На такива всичко им идва без никакво усилие, без дори да са го предвиждали. Уил Хамилтън беше от тях. Даровете, които му се струпваха, бяха тъкмо онези, на които би се зарадвал. Още като юноша Уил беше винаги с късмет. Колкото баща му не можеше да печели пари, толкова той не можеше да не печели. Когато се зае да отглежда кокошки и те почнаха да снасят, цената на яйцата скочи. Беше младеж, когато двама негови приятели, собственици на магазинче, се изправиха пред фалит поради несъстоятелност. Помолиха Уил да им даде назаем малко пари, за да си оправят сметките за тримесечието, срещу което му предоставиха една трета от печалбата. Той не беше скръндза и им даде каквото искаха. За по-малко от година магазинът се съживи, на втората се разшири, на третата откри клонове тук и там и сега неговите наследници — една обширна търговска система — господстват над значителна част от района. Пак поради неизплатени дългове Уил се сдоби и с ателие за поправка на велосипеди. Сетне неколцина от богаташите в долината си купиха автомобили и неговите механици взеха да ги поправят. На голямо изпитание го постави един решителен поет, чиито видения се изразяваха в пиринч, формовано желязо и каучук. Този човек се наричаше Хенри Форд, а плановете му, ако не толкова незаконни, бяха поне смехотворни. Сумтейки, Уил пое южната половина на долината за изключително свой периметър и след петнайсет години тя се напълни до гуша с „Фордове“, а Уил, като богат човек, се возеше на „Мармън“.
Най-много на баща си приличаше Том, третият син. Роден във възбуда, той живееше сред мълнии. В живота се втурна презглава. Беше ненадминат по своята жизнерадост и въодушевление. Той не откриваше света и неговите жители, а ги създаваше сам. Пръв изчиташе книгите на баща си. Живееше в селения грейнали и нови, необходени като Рая в шестия ден. Мисълта му се рееше като жребец в безгрижно пасбище и когато по-късно светът опъна прегради, той се хвърляше срещу бодливата тел, а когато накрая го заобиколи последната стена, той се нахвърли и срещу нея, проби я и изхвръкна на воля. И както бе способен на колосална радост, така можеше да таи и грамадна мъка — когато кучето му умря, светът за него свърши.
Том беше изобретателен като баща си, но много по-смел. Залавяше се с неща, каквито баща му не би посмял и да помисли. Обладаваше огромна плътска жажда и тя непрекъснато го пришпорваше в слабините. У Самуел това го нямаше. И може би тъкмо тази неспирна ненаситност го накара да си остане ерген. Родил се беше в семейство с висок морал. И може би по тази причина неговите копнежи, стремления и отдушниците, които намираше за тях, го караха да се чувства недостоен, а понякога го пращаха разридан в планинските усои. Том представляваше чудна сплав от диващина и нежност. Работеше нечовешки, само и само в труда да се отърве от пагубните си страсти.
Ирландците са известни с безнадеждната си склонност да се веселят, но едновременно с това ги владее един упорит и мрачно разсъждаващ дух, който, яхнал раменете им, се вглежда в техните мисли. Рекат ли гръмко да се засмеят, той бърка с дългите си пръсти в гърлата им. Осъждат се, преди някой да ги е обвинил, а това ги поставя вечно в защитна позиция.
Том бе деветгодишен, когато се разтревожи, че миловидната му по-малка сестра Моли има дефект в говора. Накара я да отвори широко уста и видя, че смущението идва от срастване на подезичната ципа. „Ще го оправя“ — рече той, отведе я на скришно далеч от къщата, наточи джобното си ножче на един камък и сряза коварната пречка. После побягна и повърна.
С разрастването на семейството растеше и къщата на Хамилтънови. Беше замислена така, че все да си остава недовършена, та при нужда да изграждат всякакви пристройки. В техния хаос първоначалното помещение и кухнята скоро изчезнаха. Междувременно Самуел не забогатя. У него се разви твърде лошият навик да патентова, болест, от която страдат мнозина. Изобрети някаква част за вършачка, по-добра, по- евтина и по-ефикасна от досегашните, но агентът по патентно право изсмука малкия му приход за годината. Самуел изпращаше проектите си на един производител, който редовно отхвърляше плановете му, но се възползваше от методите. През следващите години пръсна всичките си средства по съдилища и чак когато загуби делото, разходите му намаляха. Това бе първата му сериозна среща с правилото, че без пари не можеш да се пребориш с парите. Но патентната треска вече го бе заразила и припечеленото от вършитба и от ковачницата изтичаше за патенти. Децата му ходеха боси, с изпокърпени колене и дъна, храната все не достигаше, а той плащаше ли, плащаше за тъничките листове с чертежи на зъбчати колела, равнини и геометрични проекции.
Едни хора размишляват на едро, други — на дребно. Самуел и синовете му Том и Джо мислеха на едро, а Джордж и Уил — на дребно. Джоузеф беше четвъртият син, едно замечтано момче, което цялото семейство особено обичаше и му отдаваше цялата си грижа. Той откри рано, че с една усмихваща се безпомощност най-добре ще се предпази от всякакъв труд. Братята му до един бяха яки и неуморни работници и за тях беше по-лесно да свършат и работата на Джо, вместо да го карат да работи. Майка му и баща му го взимаха за поет, тъй като не го биваше за нищо друго. Това му бе направило такова впечатление, че прописа леки стихчета, за да го докаже. Физически ленив, Джо по всяка вероятност бе мързелив и умствено. Животът му протичаше в празно съзерцание, а майка му, убедена, че е безпомощен, го обичаше най-много от всичките си деца. В действителност не беше ни най-малко безпомощен, защото постигаше точно каквото иска с най-малко усилие. Джо беше любимецът на семейството.
Във феодални времена младеж, който не умее да си служи с меча и копието, обикновено се е насочвал към църквата. В семейството на Хамилтън неспособността на Джо да се справя както трябва със земеделието или ковашкия занаят го насочи към по-нататъшното образование. Не беше нито слаб, нито болнав, но да се размърда, бе много трудно. Яздеше зле и презираше конете. Семейството му се смееше от умиление при спомена за това как Джо се помъчи да усвои плуга: първата му измъчена бразда бе лъкатушна като поток в равнината, а втората се допря до първата само на едно място, след това я пресече и побягна встрани. Постепенно той се отърва от всякаква земеделска работа. Майка му обясняваше, че умът му бил в облаците, сякаш това е някаква особена добродетел.
Когато Джо се провали във всяка работа, баща му в отчаянието си реши да му повери пашата на шейсет овце. Най-малка тегоба от всичко друго, то бе задължение, класически неизискващо никакъв майсторлък. От него не се очакваше нищо, освен да прави компания на овцете. А Джо ги изгуби — изгуби шейсет овце и не можа да ги открие там, където се бяха скрили на сянка в едно сухо дере. Според семейното предание Самуел събрал цялата челяд, дъщерите и синовете, и ги накарал да обещаят, че след неговата смърт ще се грижат за Джо, тъй като в противен случай Джо щял много да се мъчи.
Помежду Хамилтъновите момчета имаше и пет момичета: Юна, най-голямата, замислена и прилежна брюнетка; Лизи (може би тя трябваше да бъде най-голяма, тъй като бе кръстена на майка си), за която малко може да се каже. По всичко личи, тя много рано бе решила да се срамува от своите. Омъжи се млада
