чистото бельо? И къде е походното легло? Този вестник прочетен ли е? Къде, казахте, е телефонът? — Взе си още една паста и се махна.
— Той каза ли ти нещо? — тихо попита Ли.
Кейл заклати глава напред-назад, сякаш друго не можеше да направи.
— Ще бъде страшно — додаде Ли. — Но докторът е прав. Човек може на всичко да издържи. В това отношение сме невероятни животни.
— Аз не съм! — Гласът на Кейл бе равен, приглушен. — Аз не мога да издържа. Не, не мога. Няма да имам сили. И май ще трябва… ще трябва…
Ли свирепо стисна китката му.
— Слушай, мишко такава, мръсно пале! Да не си посмял да си въобразяваш подобни глупости! При това добросърдечие, с което си ограден! Откъде накъде твоята скръб ще е по-чиста от моята?
— Това не е скръб. Аз му казах какво съм направил. Аз убих брат си, аз съм убиец. И сега той го знае.
— Каза ли ти го? Бъди честен, каза ли ти го?
— Нямаше защо. То беше в очите му. С очи го каза. Трябва да се махна, но няма къде да отида. Няма!
Ли въздъхна и пусна китката му.
— Кейл — търпеливо почна той, — чуй ме. Мозъчните центрове на баща ти са увредени. И онова, което си забелязал в очите му, навярно е било в резултат на някакво налягане от страна на онези мозъчни клетки, които регулират зрението. Не помниш ли, той не можеше да чете. То не беше от очите, а именно от това налягане. И не можеш да знаеш дали е хвърлил вината на тебе. Не знаеш.
— Той ме обвини, зная! Каза ми, че съм убиец.
— Но ще ти прости. Обещавам.
На вратата застана болногледачката.
— Какво обещаваш, Чарли? Обещал си ми чаша кафе.
— Сега ще направя. Как е той?
— Спи като младенец. Има ли в тази къща нещо за четене?
— Какво предпочитате?
— Какво да е, само да не мисля за глупости.
— Ще ви донеса кафето. Имам тук някакви неприлични разказчета, написани от една френска кралица. Може да ви се сторят прекалено…
— Донеси ги с кафето! — нареди тя. — А ти, моето момче, защо не си подремнеш малко? Ние с Чарли ще държим крепостта. Да не забравиш книгата, Чарли!
Ли постави кафеварката на газовата печка. Сетне се върна до масата и каза:
— Кейл!
— Какво искаш?
— Иди при Абра.
2
Кейл стоеше на скромната веранда с пръст на звънеца. Най-сетне ярката лампа отгоре светна, резето, с което залостваха нощем вратата, изскриптя и мисис Бейкън надникна навън.
— Искам да говоря с Абра — каза Кейл. Устата й остана отворена от изумление.
— Какво искаш?
— Да говоря с Абра.
— Не може. Абра се прибра в стаята си. Отивай си!
— Казах ви, че искам да се видя с Абра! — извика Кейл.
— Тръгвай си, да не викам полиция!
— Какво става? — обади се отвътре мистър Бейкън. — Кой е там?
— Не е важно, върви си лягай, болен си. Аз ще се оправя сама. — И се обърна към Кейл: — Хайде, измитай се от верандата! Ако звъннеш още един път, ще телефонирам в полицията. Изчезвай! — Вратата се затръшна, лостът изскриптя и ярката лампа отгоре угасна.
Кейл остана усмихнат в мрака — бе си спомнил Том Мийк, който непохватно изниква пред него и казва: „Здравей, Кейл! Какви си ги намислил?“
— Виждам те! — провикна се отвътре мисис Бейкън. — Махай се от верандата, да ти видя гърба!
Пое бавно по алеята и свърна към дома, но не бе изминал и пряка, и Абра го настигна, запъхтяна от тичане.
— Измъкнах се през черния вход — обясни тя.
— Ще разберат, че те няма.
— Голяма работа!
— Не те ли е страх?
— Не.
— Абра — каза Кейл, — аз убих брат си, а баща ми е парализиран заради мене. — Тя се хвана за ръката му с две ръце.
— Чу ли какво ти казах?
— Чух.
— Абра, майка ми е била курва.
— Зная. Ти ми каза вече. А баща ми е крадец.
— В мен тече нейната кръв, Абра. Не разбираш ли?
— А в мен — неговата.
Продължиха умълчани. Кейл се мъчеше да възобнови изгубеното си равновесие. Духаше пронизващо и те ускориха ход, да се стоплят. Отминаха и последната улична лампа в самия край на Салинас. Пред тях се ширна чернота. Пътят стана неравен, покрит с лепкава и черна тиня. Настилката бе свършила, повече нямаше нито една светлинка. Пролетната кал под нозете им бе плъзгава, краката им се намокриха от росната трева.
— Къде отиваме? — попита Абра.
— Исках да избягам от очите на баща си. Непрекъснато са пред мене. И да затворя очи, пак ги виждам. И винаги ще ги виждам. Баща ми ще умре, но очите му все така ще ме гледат и ще ми повтарят, че съм убил брат си.
— Не си!
— Напротив, убих го. И очите му го повтарят.
— Не говори така. Къде отиваме?
— Още малко нататък. Там е ровът и помпената станция. Има и една върба. Спомняш ли си тази върба?
— Помня.
— Клоните й се спускат като шатра и върховете им докосват земята.
— Знам.
— А следобед, в слънчевите следобеди, вие с Арон разтваряте клоните, влизате вътре и никой не може да ви види.
— Ти си наблюдавал?
— Разбира се. Наблюдавах. Сега искам да влезеш с мен под върбата — каза той. — Точно това искам сега.
Тя се закова на място и го дръпна да спре.
— Не — каза Абра, — не е честно.
— Не искаш ли да влезем заедно?
— Щом си тръгнал да бягаш, не искам.
— В такъв случай не знам какво да правя — рече Кейл. — Кажи, какво да направя?
— Ще ме послушаш ли?
— Не знам.
